в-к Лечител
в-к Лечител
 

При тоталитаризма и при демокрацията, втора част

Брой: 25, 20 юни 2019 - БЯЛ ТРЪН

Илиян КОЙЧЕВ

 Датата 10 ноември 1989 г. дели първо-второ място за най-противоречива в българската история заедно с 9 септември 1944 г. Безспорен факт е, че и двете се асоциират с осъществяване на своеобразни политически преврати, както и че това са времевите граници на тоталитарната комунистическа система. Оттам нататък предмет на спор е всичко, свързано с този 45-годишен период.

На 10 ноември по време на пленум на Централния комитет на БКП е приета оставката на Тодор Живков като генерален секретар на партията, като впоследствие той е освободен и от председателството на Държавния съвет. Тези ходове дават началото на т.н. „преход“ на България към демокрация и пазарна икономика – отменя се член 1 от Конституцията, регламентиращ БКП като „ръководна сила в обществото и държавата“; провеждат се парламентарни избори с много на брой партии; собствеността постепенно преминава от държавни в частни ръце, както и още много други събития, отъждествяващи се с демокрация.

Как спортът бива засегнат от промените?

След 1989 година спортните клубове биват задължени да се пререгистрират като юридически лица с идеална цел по силата на „Закон за лицата и семейството“. Чрез този закон де факто се възстановява демократичната форма на управление на клубовете, но продължава едва 10 години. Тогава практически бива приложен приетият през 1996 г. „Закон за физическото възпитание и спорта“. Член 12 в същия гласи, че „спортните клубове, които развиват и осъществяват професионален спорт, се регистрират като акционерни дружества – професионални спортни клубове“. Както се и подразбира от законодателния текст, оттук нататък професионалният спорт бива третиран като частна търговска дейност и това оказва своето влияние в годините напред. През 2002 г. към чл. 12 е добавено „…или като сдружения с нестопанска цел - професионални спортни клубове“, което е реакция от практическата нелогичност на клубове от различни спортове да преминават към форма на акционерно дружество.

Спортните клубове вече са частни, но какво от това?

Те нямат свои собствени бази, тъй като спортните съоръжения са собственост на държавата или местната община. Много от клубовете остават в досегашните си домове, но са задължени да наемат или вземат на концесия стадионът/залата/игрището. Иначе казано, по един или друг начин подобрението на спортната инфраструктура юридически се прехвърля към частния й ползвател, а реалният собственик в лицето на държавата просто упражнява правото си на собственост. Така стартира тъжният период на разруха на не една зала или стадион, тъй като клубовете изнемогват в осъществяването на така необходимото обновяване. Най-големият пример е стадион „Пловдив“. През 1991 г. се достроява вторият етаж на внушителното съоръжение с капацитет от 55 000 души, но това е последната промяна по него и до ден днешен. Поради липса на средства, ремонтът е прекратен, а от 1996 г. поради липса на Акт 16 на него не се провеждат официални футболни срещи и други мащабни обществени мероприятия. Актуалната ситуация около него е, че почти всяка година местната власт и футболните клубове от града си правят дискусионни срещи по въпроса, но без реален ефект. Така стадион „Пловдив“ съществува като един голям и тъжен спомен за самия себе си и легендарните гостувания на грандове като „Барселона“, „Байерн“ (Мюнхен) и „Ювентус“.

Националният стадион „Васил Левски“ пък се оказва абсолютно неактуален от гледна точка на съвременни критерии за провеждане на футболни мачове и през 1998 г. бива затворен за реконструкция. Отново финансирането се оказва огромен проблем, а след открити злоупотреби, работата дори спира за около година. В крайна сметка през 2002 г. „Васил Левски“ отново отваря врати с намален капацитет (от 60 000 на 43 340 седящи места) и с четиризвезден ранг по тогавашните стандарти на ФИФА и УЕФА. На него своите домакинства играе националният отбор по футбол, като приветства и най-големите концерти на родна земя. Добре, но само за кратко. Към момента на стадиона се играят мачове от най-високо ниво (групова фаза на Шампионска лига, световни и европейски квалификации), но с изключителен компромис от големите футболни централи, тъй като той отново е далеч от модерните критерии за провеждане на такива събития. Най-голям се оказва проблемът с осигуряването на огромен брой паркоместа, който се наваксва със затваряне на улици в центъра на София. То пък води до допълнително утежняване на проблема със задръстванията. В момента на дневен ред стои въпросът дали стадионът да продължи съществуването си, тъй като поради специфичната си локация той не може да претърпи разширение – особено важно за получаването на по-висок лиценз.

„Юрий Гагарин“ във Варна е друг голям и важен стадион, за чието създаване като част от мащабното създаване на спортна инфраструктура ви разказахме в първа част. След 1993 г. морално остарялото съоръжение спира да приема официални футболни мачове, а през 2007 г. бива и разрушен. Местната община и голям частен инвеститор създават съвместно специално дружество, което моментално стартира проектни и строителни дейности за изграждането на чисто нов стадион „Варна“. Световната финансово-икономическа криза от 2007-2008 спира работата по съоръжението, което не е готово и към ден днешен. Изявления на министъра на младежта и спорта Красен Кралев намекват за доизграждането на стадиона с държавно финансиране във връзка с предстоящата кандидатура на България за приемане на световно или европейско първенство по футбол съвместно с Румъния, Гърция и Сърбия.

В последното десетилетие държавата се върна бурно в строителството

и обновяването на много спортни обекти. През 2011 г. е открита най-голямата спортна зала у нас „Арена Армеец“, а в периода 2014-2015 е направен пълен вътрешен ремонт на Двореца на културата и спорта във Варна. Отново през 2015 г. Пловдив получава дългоочакваната си спортна зала „Колодрума“, а нови многофункционални съоръжения за спорт получават още Русе (2015 г.) и Шумен (2018 г.), а до края на настоящата календарна година се очаква и откриването на „Арена Бургас“. Обновени бяха и важни за спортния живот на София зали като „Фестивална“ (2017 г.) и Зимния дворец (2018 г.). Правителствата в този 10-годишен период залагат и на инвестиция в модернизирането на футболните стадиони, като държавни или европейски пари за нови трибуни и осветление получиха почти всички клубове от професионалния футбол.

След 1989 г. представянето на България на големи международни спортни форуми е противоречиво. Никой съвременник няма да забрави 4-ото място на Световното първенство по футбол в САЩ от 1994 г., дошло обаче с футболисти и треньори, които са продукт на старата методика. Реално погледнато, успехите на Христо Стоичков и компания нямат много общо с промяната на режима. Неприятните пререкания за финансови премии между националите и футболния съюз тогава са били практически невъзможни по време на комунизма и бихме могли само да предполагаме дали липсата им щеше да донесе по-висок морал в отбора. Иначе „лъвовете“ участват и на още един Мондиал през 1998 г. във Франция, както и на Европейското първенство през 2004 г. в Португалия, като сме сред най-слабо представящите се и на двата шампионата. Оттогава досега не сме се класирали на голям футболен форум.

В другите отборни спортове

единствено волейболът носи някаква утеха

на привържениците, но отново е далеч от нивото си отпреди 1989 г. По един бронз от световно (2006 г.) и европейско (2009 г.), както и 4-то място на Олимпийските игри от 2012 г. са постиженията на волейболистите. Ненужно е сравнението с второто място от Олимпиадата в Москва от 1980 г. и с 9-те медала от други значими международни форуми. Националите по баскетбол пък са се класирали за едва 3 от общо 13 провели се европейски първенства от 1993 г. насам.

Олимпиадата в Сеул от 1988 г. е последната с участието на Народна Република България. Там нашите атлети печелят общо 35 медала, а 10-те златни остават в историята като роден рекорд за първи места в рамките на един форум. В Южна Корея завършваме 7-ми в крайното класиране. 4 години по-късно в Барселона сме на 18-то място (16 медала), а през 1996 г. в Атланта – 22-ри с 15 отличия. Светъл лъч е представянето в Сидни през 2000 г. и 16-ата позиция, но с още по-малко медали – вече 13. Темпът на пропадане се увеличава с всяка следваща Олимпиада: в Атина през 2004 г. имаме едва 12 медала, а в Пекин през 2008 г. те са само 5. В Лондон през 2012 г. и в Рио де Жанейро през 2016 г. олимпийците ни се връщат с по 3 медала. По-тъжният факт след тези две състезания е, че в нито едно от тях не постигаме златно отличие, което не се е случвало от далечната 1952 г.

Спортът в условията на демокрация днес у нас е бизнес

Футболът е най-големият пример предвид огромните за родните стандарти заплати на състезателите, но комерсиализацията достига вече и до другите спортове. Съоръженията вече носят имена на частни фирми, заменяйки тези на спортни легенди, а логата на клубовете се виждат бегло по екипите заради многобройните реклами. Сами по себе си горните обстоятелства не са лошо нещо, а напротив – те са необходимият инструмент за финансовото благополучие на спортните клубове. Целта вече не е здравето и забавлението, а икономическо развитие и печалба. Така спортът умря, но все пак - да живее спортът!

 



Брой: 25, 20 юни 2019
 
 
Продукти
 
ДИНАФОРС® екстра стронг
 
КОНДУРА комфорт
 
ВИВАНИЯ лосион за тяло (VIVANIA)
 
Lechitel.BG :::
 
УБИГОЛД Q10
Lechitel.BG :::
 
Taloni-otstupki
 
e-shop
 
baner pesheva
 
Dobipress abonament
 
www.lechitel.bg
 
Избери цвят 
© 2007 Лечител ООД