Христо ПАНЧУГОВ
Политолог и преподавател в Нов български университет
На 3 октомври 2020 г. в САЩ се проведоха едни от най-интересните и непредвидими избори в модерната история на страна. В условия на рекордна за последните 100 години избирателна активност и пандемична обстановка, Джо Байдън бе избран за 46-ия президент на Съединените американски щати. Победата на Байдън далеч не беше очаквана, нито съвсем предвидима, въпреки че до последно, той водеше в социологическите проучвания, както и по отношение броя „електорски“ гласове. (Бел. на авт. Според американската система Президентът се избира не чрез директен вот, а от институция наречена „Колеж на електорите“. Всеки щат излъчва определен брой електори, които се определят съгласно, кой кандидат е победил в съответния щаб. В този смисъл изборите всъщност целят да формират мнозинство, подкрепящо определен кандидат в колежа.) След поредица от драматични публични изказвания на настоящия президент - Доналд Тръмп, който обяви изборите за манипулирани, както и
поредица от съдебни искове срещу резултатите,
заведени от неговия щаб (всички до един отхвърлени от съответните съдилища), се стигна и до безпрецедентно нахлуване на подкрепящите Тръмп граждани в сградата на Американския конгрес. Тези събития разсеяха за пореден път надеждите, че краят на изборите ще сложи край и на разделението, което се наслагваше в американското общество през последните 4 години. Предизвикателство, което изглежда ще бележи мандата на новия американски президент. Въпреки тези събития, Американският конгрес и Сенат потвърдиха избора на Байдън, който встъпи в длъжност на 20 януари 2021 година. Тази статия се опитва да даде отговор на въпросите как се стигна до победата на Джо Байдън и какви политики можем да очакваме през неговия мандат.
Няколко месеца след изборите със сравнителна сигурност можем да кажем, че изборът на Джо Байдън бе много повече референдум „За“ и „Против“ Доналд Тръмп, отколкото подкрепа за политиките, които бяха в основата на неговата кампания. В този смисъл още от началото на предварителните избори за кандидат на Демократическата партия беше ясно, че основният критерий ще бъде не политиката, която ще се защитава, а кой кандидат има най-големи шансове да победи Доналд Тръмп.
Произхождащ от семейство от средната класа, в своята политическа кариера Джо Байдън винаги се е свързвал силно с нейните представители. Същевременно като член на комисията за външни отношения в Сената и като вицепрезидент на Барак Обама, той е изключително добре познат и приеман от световните лидери. Огромният му политически опит бе възприет като шанс да се постигне нормализация и стабилност в американската политика, търсена от гласоподавателите в края на мандата на Тръмп. Основен аргумент в подкрепа на неговата кандидатура се оказа и влиянието му в щатите от индустриалния Среден Запад, в които Тръмп спечели през 2016 година. Влияние, което определи избора му за вицепрезидент от Барак Обама през 2008 година, и стратегия, която се оказа печеливша през 2020 в Мичигън, Уисконсин, Минесота и Илинойс.
Демократите избраха да заложат на човек, който е точно обратното на Доналд Тръмп. В своята 36-годишна кариера като сенатор,
Байдън е определян като енергичен законодател,
но темите по-които работи са по-скоро практични, определени от обществения дневен ред, а не от някакви ясни идеологически и идейни рамки. До голяма степен лишен от силна идеологическа идентичност и харизма, Джо Байдън бе позициониран като кандидат, който да гради коалиции, да събира подкрепа и да създаде институционални мостове за нов тип политика, различен от култа към личността, наложен от Доналд Тръмп. Този имидж измести по-идеологизираните и радикални политически идеи на Бърни Сандърс, които биха ограничили подкрепата за демократите и шансовете им за победа.
Извън личните качества на Байдън, 5 основни теми бяха във фокуса на президентските избори през 2020 година. Справянето с кризата и овладяването на пандемията от Ковид–19 безспорно бе основата разделителна линия по време на кампанията. Байдън заложи на силна подкрепа за дистанционни форми на гласуване, ограничени и умерени публични изяви, както и ясен пакет от икономически, финансови и здравни мерки за преодоляване на последиците от пандемията, критикувайки колебливите и закъснели мерки, за ограничаване на пандемията от страна на администрацията. Очевидно организацията на процеса на ваксиниране на американските граждани, както и приемането на задълбочен план за икономическо възстановяване ще са основните приоритети на новата администрация през първите 100 дни от мандата на Джо Байдън.
Втората тема, която остави своя отпечатък върху кампанията бе състоянието на здравеопазването в САЩ. През целият си мандат Доналд Тръмп се опитва да отхвърли здравната реформа на администрацията на Обама. Реформа, която до голяма степен бе свързвана с Джо Байдън, като част от екипа на Барак Обама. Този дебат, допълнително бе засилен в условията на пандемия. Предстои да видим до каква степен новият американски президент ще се впусне в реформиране на здравната система и нейното стабилизиране.
В условията на пандемия, особен фокус получи и икономическото развитие в САЩ. Преди този период американската икономика постигна стабилен растеж, който бе прекъснат с избухването на кризата с Ковид-19. Безработицата нарасна от 3,5 на 14,7%, за първите няколко месеца от кризата, оставяйки около 20 милиона американци да разчитат на държавна помощ. Байдън разкритикува икономическата политика на Тръмп с обещанието да прокара финансов пакет за стимулиране на икономиката и справяне с нарастващите щатски и местни бюджетни дефицити. Политика, която вероятно ще предшества всички други решения свързани с други сфери – здравеопазване, климатични промени, образование и т.н.
Останалите две теми бяха расизмът и абортите. Докато Байдън не изрази ясно отношение по тези две теми, фактът, че е католик (едва втория президент католик след Кенеди), както и неговите позиции като сенатор го поставят по-скоро на консервативната плоскост по отношение на тази тема. Въпреки това, Тръмп остана ясния избор на хората, споделящи политика срещу абортите, което определи до голяма степен и избора на всички, които са от другата страна. Подобен бе и резултатът от разделението по линия на движението „Black lives matter” („Черните животи имат значение“). Позицията на Тръмп, който обяви протестите като „символ на омразата“ и заложи на необходимостта да възстанови „върховенството на закона“. Послание, което работеше за неговата подкрепа, но отново тласна всички противници в лагера на Байдън.
До голяма степен дневният ред на президентът Байдън ще се определи в първите седмици от неговия мандат и ще зависи изцяло от развитието на двата основни проблема – „коронавирус“ и икономическата ситуация в страната. Към този момент новият президент е обявил почти целия си управленски екип. За разлика от Барак Обама например – Байдън не търси политически компромиси с подобни назначения. До средата на януари 2021 г. той не е предложил нито една ключова позиция на своите опоненти сред демократите, което би идеологизирало кабинета му и изместило политиката на администрацията значително в ляво. Назначавайки добре познати политици, членове на кабинета на Обама и свои съратници,
Байдън запазва образа на търсещ консенсус и обединител, вместо на идеолог
Спечелването на изборите в Джорджия постави и Конгреса, и Сената под контрола на Демократите, което създаде възможност за значителна подкрепа за политиките на новата администрация. За съжаление, и повдига въпроса за ограничаване на надигащият се реваншизъм по отношение на предишната администрация.
Избирането на Джо Байдън беше посрещнато с огромен оптимизъм и облекчение от световната общност. Неговата политическа кариера, както и заявките му за търсене на диалог със демократичната общност при преодоляването на конфликтите в международните отношения са причина за умерен оптимизъм за промяна в американската външна политика. Докато няма съмнение, че американската външна политика ще изглежда доста различно от тази на Тръмп, обективната реалност може да не позволи фундаментална промяна на посоката, заложена от отиващата си администрация. Няколко са основните измерения, в които Байдън може да се окаже заложник на съвременните измерения на международните отношения.
Докато се опитва да се върне към външната политика на Обама, няма как да не повдигне притеснения, свързани с недостатъците на неговата външна политика – пасивност и отдръпване от международната сцена, сред тях. Въпреки заявката на Джон Кери (назначен като специален представител за климатичните промени), че климатичните промени трябва да са в основата на взаимоотношенията с Китай, е малко вероятно това да се случи. Отношенията между двете държави са отношения на стратегически съперници. Необходимостта САЩ да се противопоставят на нарастващото влияние на Китай е обект на консенсус между републиканци и демократи. Силно е вероятно настоящата политика на мита и санкции да бъде запазена в близко бъдеще. Подобно развитие вероятно ще има и политиката, касаеща различните търговски споразумения, започнали по време на Обама и изоставени от администрацията на Тръмп.
По отношение на Европа със сигурност ще започне процес на сближаване и възобновяване на традиционните съюзи. Възможно е дори да започнат преговори за нов тип трансатлантическо търговско споразумение, но това ще бъде дълъг и сложен процес, имайки предвид, че търговският дефицит на САЩ, спрямо Европа е достигнал 170 милиарда долара. Много е вероятно дори да се стигне до споразумение, то да е далеч по-малко амбициозно от договореното по време на Барак Обама. Със сигурност отношенията с ЕС, няма да бъдат по-малко сложни в светлината на новото споразумение сключено между ЕС и Китай, което позволява инвестиции в Китай, без участието на китайски партньор.
Не се очаква и рязка промяна що се отнася до искането държавите-членки на НАТО да спазят своите ангажименти, поети към колективната система за сигурност. Въпреки че едва ли отношението на Байдън ще бъде толкова грубо, очакването останалите държави да спрат да се възползват от американската сигурност, ще остане част от политиката на САЩ спрямо Атлантическия пакт.
Силно ограничени са възможностите за промяна и в политиката спрямо Иран и Близкия изток. Безспорно, едностранното напускане на споразумението за Иран бе огромна външно политическа грешка, на заради нея Иран се върнаха към своята ядрена програма, което прави невъзможно връщането на САЩ към това споразумение. В същото време всяка политика, свързана с разработването на план за решаването на конфликта в Сирия, изисква партньорство с Турция, Иран и Русия, което отива отвъд заявения план за създаване на „клуб от демокрации“ и противопоставяне на диктатурите, за който говори Байдън.
Като цяло външната политика на САЩ ще продължи да бъде водена от оперативни съображения, свързани с постигането на конкретни цели, касаещи сигурността на държавата. В краткосрочен план преобръщането на тази парадигма ще е изключително трудна задача за новата администрация.
Безспорно обаче, най-голямото предизвикателство пред новия президент ще бъде смекчаването на щетите от огромното разделение в американското общество и конфликтите около предаването на властта на новата администрация.
