Атанас ЖДРЕБЕВ, политолог
Не бива да се възлагат големи надежди и очаквания за срещата, която ще се проведе на 26 март 2018 г. във Варна между турския президент Реджеп Ердоган, председателя на Европейския съвет Доналд Туск, председателя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер и българския премиер Бойко Борисов, ако насроченият за март Европейски съвет не вземе решение за нейното отменяне. Фанфарите са ненужни, защото суровите факти и обективната реалност винаги попадат в полезрението на европейските бюрократи. Поредната закачка на Радев към Борисов, че той се е подготвил единствено с шербет за срещата във Варна, поставя и сериозния въпрос какво може да направи България в случая. Радев научи за събитието от медиите и изрази недоумение защо не е поканен на него. Трябва да имаме предвид, че общоприетият дипломатически протокол изисква при официални посещения държавен глава да бъде приет от държавен глава, премиер от премиер и т.н., т.е. да се съблюдава съответствието и равнопоставеността между ранговете на политиците. Типичното за българската вътрешнополитическа ситуация институционално напрежение между президент и премиер рефлектира като една черна точка върху PR-а на родната дипломация, още повече като имаме предвид важната й роля в актуалния дневен ред на Европа.
Ние сме домакин на европейското председателство и организацията на подобен форум може да се окачестви като дипломатически успех, обстоятелство, което се изтъква и от Екатерина Захариева, и от самия Борисов. Твърденията на българските политици подлежат на релативизация, когато Европа е изправена пред непредвидим и непредсказуем партньор. Днес се говори за напрежение с Кипър, а утре не е ясно какви други пречки могат да се проявят. Но всъщност очакванията от срещата са за възстановяване на диалога между Турция и ЕС и за постигане на споразумение за мигрантите. Задачата е повече от скромна, като се вземат предвид логиката и целите на един преговорен процес, но общият поглед към съвременната турска реалност не дава основания за такъв оптимизъм. Ако говорим обаче за истински преговори, преди всичко трябва да имаме предвид реалните факти. Българската и турската страна тръгнаха към евроинтеграцията от две съвсем различни писти и в сравнителен план историята на преговорния процес може да послужи като един предварителен поглед към темповете, с които Турция реализира този свой стратегически приоритет. България е страна - кандидатка от 1997 г., получава покана за преговори за членство в ЕС на заседанието на Европейския съвет в Хелзинки на 10 декември 1999 г., приключва ги през 2004 г. и се присъединява през януари 2007 г. Турция получава статут на страна - кандидатка на същото заседание в Хелзинки, поканата за преговори към нея е от 2004 г., а самите преговори започват на 3 октомври 2005 г. и все още не са приключили. До момента Турция е отворила 17 от 35 преговорни глави и е затворила 1, а след неуспешния опит за преврат от юли 2016 ЕС предприема неофициално временно замразяване на преговорите.
Общоизвестен факт е, че приемането на България беше политическо решение, а суровият мониторинг върху борбата с корупцията и организираната престъпност у нас е белег на разочарование и умора сред наблюдаващите. Прегледът на хронологията показва, че Турция закъснява фатално с процесите, неспособността й да затваря преговорни глави е само външен белег за това, че тя не е способна да отговори на формалните критерии за членство. Подобно на Османската империя през 19 век, днешна Турция също може да се определи като „болния човек на Европа”. Тежкото вътрешно състояние на нейния организъм затруднява адекватната адаптация към външната среда.
Демагогията на Ердоган не може да прикрие институционалния дефицит на демокрацията
в турската политическа система и Европа не се оставя да бъде заблудена. Тя не вярва на думи, а иска действия. Не по-малко тревожни са симптомите, които произтичат от реалното развитие на вътрешнополитическия процес, а интеграцията на днешна Турция в ЕС звучи на този етап като политически оксиморон (съчетание на привидно несъчетаеми, дори противоположни понятия).
Турция не е в състояние да покрие Копенхагенските критерии и многобройните факти говорят в тази посока. На 10 декември 2017 г. беше представен Доклад за състоянието на човешките права в Турция за периода от 2002 до 2017 г., съвпадащ с управлението на Партията на справедливостта и развитието на Ердоган. Фондацията за човешки права и други граждански организации констатират в документа „различните видове нарушения – извънсъдебни екзекуции, случайни стрелби, неразкрити убийства, смърт от противопехотни мини, нападения от нелегални групировки, граждански конфликти, убийства, извършвани от селски охранители, смъртни инциденти по пътя на мигрантите, смърт по време на арести, престъпления от омраза, убийства на жени от мъже, изтезания в затворите и летален край на гладни стачки там, смърт при трудови злополуки, отнемане на детски живот.”1
Основно място в разглежданата проблематика заемат последствията от преврата от 21 юли 2016 г., след който Турция временно суспендира Европейската конвенция за правата на човека; уволнени са 2700 съдии, 9000 полицаи, 15 200 учители, 1577 декана; ограниченията на свободата на словото се свързват с блокирането на десетки сайтове и с отнемането на лицензите на 24 радиостанции и телевизионни канала2. Всички тези факти ни дават основание да хвърлим един малко по-различен поглед към предстоящата среща във Варна и към перспективите пред турската евроинтеграция.
Получаването на поканата за преговорите е формално признание, че Турция е покрила копенхагенските критерии. На практика данните сочат, че върховенството на закона не се зачита, накърнени са основните права и свободи, демокрацията не функционира. Ердоган е установил управление на твърдата ръка, което може да се характеризира като тиранично и носещо белезите на една съвременна източна деспотия, която е отдалечена на светлинни години от европейските ценности.
Необходимо е внимателно да анализираме целта и действията на Борисов и последствията от тях. Премиерът е поставил като основен приоритет пред българското председателство
европейската интеграция на Западните Балкани
Това е обяснимо с оглед на факта, че след дълъг период на войни и нестабилност, там настъпиха възстановителни процеси на демократизация. Въпреки че словосъчетанието „европейски ценности” е политическо клише, то е изпълнено с определено съдържание и бележи път на развитие, който съответства на стандартите на съвременния цивилизационен етап. Естественият път на Балканите е към Европа и оттук произтича логичната българска позиция, че трябва да обръщаме поглед не само към западната част на полуострова, че Турция също не бива да бъде забравяна. Всъщност в момента тя е важен фактор във външната политика на ЕС, защото спира потока на нелегални имигранти и бежанци от Азия към Европа. Правителството на Борисов се гордее с построяването на граничното преградно съоръжение, но фактите сочат наличието на проблеми. Турция иска да капитализира по някакъв начин ролята си на буфер, да извлече дивидент от нея. От тази гледна точка са обясними българските очаквания на срещата във Варна да се постигне споразумение по бежанския въпрос. Това съвсем не означава, че оградата между Турция и ЕС е само реална. Тя е в голяма степен и символична, тя бележи разграничението между зачитането и незачитането на човешките права, принципите на демокрацията и върховенството на закона. Обикновено се смята за предразсъдък, недоброжелателство или предубеденост, когато политиката се обърне към уроците на историята, за да извлече поуки за настоящето. Но Турция е наследник на Османската империя, на дълга деспотична политическа традиция, на религия, чиито спекулативни интерпретации са предизвикали отнемането на милиони човешки животи. Вече видяхме, че съвременната турска държава също е отдалечена от принципите на демокрацията, или казано още по-точно, там демокрация няма.
ЕС вече допусна крупна политическа грешка
с преждевременното приемане на България. Последствията ще бъдат несравнимо по-тежки, ако се направи компромис и със съдбата на Турция. Възниква опасността, разширявайки се на Балканския полуостров, съюзът да изгуби статута си на елитен клуб, да отстъпи от собствените си принципи и правила, да се трансформира в нещо съвсем различно от еталона за демокрация и икономически просперитет. В този контекст е важно какъв подход ще използват европейските лидери на срещата във Варна. Дилемата е между моркова и тоягата. Ако изберат моркова, те ще си сложат розови очила, ще си затворят очите за реалността, ще направят компромис със собствените си принципи и ценности. Ако изберат тоягата, Турция ще получи основания за демобилизация на политическите си усилия, не че има някакви действителни усилия, които да дават реални плодове, но при подобен сценарий би изчезнал и последният стимул страната да тръгне по пътя към демокрацията. Езикът на европейската дипломация дава своите меки послания в твърда форма. И срещата ще има протоколен характер. Ако се постигне споразумение за бежанците, това наистина ще бъде успех.
Но какво да очакваме за бъдещето на Турция? Перспективата е повече от песимистична, поне докато не свърши ерата на Ердоган. Преходът от политическата репресия към истинската демокрация е дълъг и мъчителен, там където няма установена традиция. Засега турската държава остава все повече азиатска и все по-малко европейска.
1. Доклад: Нарушаването на човешките права в Турция остава безнаказано, Днес +, 10.12.2017, <http://dnesplus.bg/News.aspx?n=821591>, последно посещение 20.02.2018
2. Нарушаване на човешките права в Турция, World Review, <http://wreview.eu/s/bezskrupolnoto-narushenie-na-choveskite-prava-v-turciq.html>, последно посещение 20.02.2018 
