Д-р Калоян МЕТОДИЕВ
На 15 април 2019 година катедралата Нотр Дам пламна. Изгоря голяма част от един от символите на Франция. За броени часове нацията се обедини, събраха се близо милиард евро дарения, цяла Европа изрази своята солидарност, а Европейската комисия постави проблема сред приоритетите си. Пожарът, който избухна в навечерието на европейските избори, подхрани множество конспирации и спекулации за терористичен акт, знак на края на Обединена Европа, наказание Божие. Емоцията в първите часове взе връх над простата истина, че историята е и низ от пожари. Превъзбудата премина за няколко дни, но амплитудата й е показателна за настроенията и факта, че днес има почва за подобно говорене поради неяснотите около бъдещето на Европейският съюз (ЕС).
Европейският проект е заобиколен от кризи, чиито решения намира трудно или въобще не може да намери. На Запад от Брюксел „разводът“ с Великобритания, станал популярен като Брекзит, цикли. На Изток тлее Украинската криза. На юг тежат влошаващите се отношения с Турция и постоянни мигрантски кризи, които избухват една след друга. Те са и основната заплаха за поддържането на общата европейска конструкция. На глобалната сцена отношенията със Съединените щати на Тръмп, Путинова Русия и Китай на Си Дзин Пин са далече от приятелските и трудно се регулират.
Вътре Съюзът се раздира по всякакви вектори: ценностни различия по оста Изток-Запад, дълговият нагон на средиземноморските страни, въпросът за отношенията с исляма на европейка територия, чудовищните неравенства. Пример са България и Дания, които уж са равни на общата европейска маса, но всъщност на огромно разстояние като развитие. Един прост факт от българската статистика дава добра илюстрация за подобно сравнение – 30% от хората на село у нас все още имат само външни тоалетни. Проблем, решен в Европа преди повече от век! Всеки от изброените проблеми захранва евроскептицизма. Един не иска да плаща, друг не иска да работи, трети не знае какво да прави, четвърти иска да се спасява по единично, пети отказва да се променя, шести не иска солидарност… и още, и още. Днешното ветрило от проблеми е наистина впечатляващо.
За първи път в своята история Европейският съюз тръгва към избори в подобен сложен контекст
Предвидимостта и устойчивата прогностика отидоха на заден план. Показателно е, че от последните избори за Европейски парламент през 2014 година до настоящия вот в Европа са създадени над 100 нови политически формации, които са се доказали на различни видове избори и имат присъствие в националната политика на отделните страни. Тоест, случващото се предвещава промени, защото търсенето на нещо ново вече започна да изтласква старите формации и да налага нови идеи за бъдещето. Най-схематично, едни искат повече Европа – европейско правителство, общи органи за управление, федерализъм. Другите настояват за повече права на националните държави, намаляване ролята на Брюксел, радикална промяна. А помежду им има всякакви странни комбинации от миксирани идеи на либерали, националисти, борци с климатичните промени, проруски и проамерикански настроени групи, антибюрократи, консерватори, сепаратисти и т.н. Проблемът е, че всички тези настроения се раздалечават все повече в различни посоки.
Политическата карта на Съюза все повече прилича на швейцарско сирене
от кливиджи (oстри и много дълбоки разделения в обществото), а няма ярко политическо лидерство, което да ги запълва и приближава. Всичко това създава средата на напрегнато очакване за изхода от евровота като индикатор за паневропейските настроения. За сериозността на положението говори писмото на 30-на водещи европейски интелектуалци от началото на годината, в което те алармираха, че Европа е в смъртна опасност. Сред тях личат имената на Марио Варгас Льоса, Орхан Памук, Светлана Алексиевич, писателят Милан Кундера.
Тоест, въпросът за евентуалният разпад на Европейският съюз придоби плътност, излезе от тесните академични рамки и заля европейското публично пространство. За него се говори в кафенетата в Лисабон, Малмьо, Брюксел, Пловдив, Краков….
В този контекст, обсъждането на всякакви сценарии и възможни развития става особено важно за конструирането на бъдещето. В последните десетилетия Европа стана свидетел на два подобни разпада – Съветския съюз и Югославия. Два големи мултикултурни и мултинационални проекта, които изчезнаха в политическото небитие по трагичен начин. В Европа днес има няколко страни членки, произлезли оттам – СССР (Латвия, Литва, Естония) и Югославия (Словения, Хърватия). Два момента са интересни в тези процеси. На 14 конгрес на Съюза на югославските комунисти (22 януари 1990 година) словенските делегати не изчакват края на заседанието, а напускат още на първия ден и заминават обратно за Любляна. Това се смята за началото на края на Югославия. На връх Коледа, през 1991 година, вечерта на съветската телевизия се появява Михаил Горбачов и подава оставка като президент на Съветския съюз, а на следващия ден Върховният съвет приема декларация за прекратяване съществуването на СССР. Съветският флаг е спуснат от Кремъл, а на огромния площад отпред минават само няколко закъснели минувачи. Империята е мъртва. И двата примера показват, че процесите могат да тръгнат и от най-малките субекти както и да завършат изключително бързо, независимо от мащаба на образуванието.
Разбира се, не бива да се забравя, че Москва и Белград управляваха при други икономически модели, изпаднали в криза, за разлика от положението в днешна Европа. ЕС все още е най-богатият клуб на планетата. Факт е обаче, че неравенството между отделните страни вътре в Съюза днес взима застрашителни размери и ако процесът не се овладее, може да доведе до непоправими последици и невъзможност за съвместно съжителство. Външните тоалетни, споменати по-горе, и състоянието на българските села, стават все по-контрастни спрямо реда, чистотата, сигурността и степенна на развитие на средноевропейските им еквиваленти.
Водещата тема на тези избори,
която се вплете във всички останали, и доминира европейската политическа сцена през последните години е тази за нелегалната миграция. По време на най-тежката криза през лятото на 2015 година, когато през Балканите тръгнаха милиони мигранти от Азия и Африка, Меркел изрече: „Бежанците са добре дошли“. Думите й се превърнаха в капсул-детонатор на разделението. Политиката „за“ и „против“ мигрантите буквално разкъса континента. Страните от Вишеградската четворка се обявиха категорично против обща политика и отворени граници. Темата бе фундаментът на гласуването за излизане на Великобритания от ЕС (референдумът от 2016 г.), който сложи началото на Брекзит. Появиха се нови и се развиха стари формации, които центрираха темата „миграция“ в дневния си ред. Покрай нея се навързаха нови и нови теми, които създадоха букета от недоволство от статуквото, начина му на взимане на решения и функциониране на общите европейски институции.
Подобно говорене не е лишено от основания. През годините брюкселската бюрокрация се разви като отделно тяло, със свой език и неписани закони. Растежът й не доведе до нараснала отговорност и функционалност, а точно обратното. Мигрантската криза разкри блокажът, когато трябва да се вземат бързи, категорични и работещи решения. Замислената като мрежа за поддържане на общността административна конструкция в Брюксел се оказа безполезна в най-необходимия момент. На преден план излезе въпросът как и защо съществува тази административна структура? Търсенето на промени вече е в ход, а реформите са неизбежни, независимо от изхода от европейските избори.
Същевременно, не трябва да се пропуска и другата гледна точка. Без намесата на Меркел през онова злополучно лято, ЕС би загърбил един от най-важните си ценности – солидарността. Така Гърция би била оставена сама и буквално заличена като държава, с милиони млади мъже (между 18 и 30 години), заклещени между нея и издигналата стена по пътя им Орбанова Унгария.
България е в тежка ситуация в този дебат заради геополитическото си място. Ако Европа продължи политиката на толерантност и отворени граници – страната е изложена на риск от заличаване. Ако загърби солидарността – също. България, Гърция, Италия и Испания са вратите пред Африка и Азия и без съвместни европейски усилия и с централноевропейския изолационизъм и огради зад гърба им, биха били жертви на всяка нова вълна. Ето това е една от драмите на ситуацията – нито един от двамата модела не е работещ с оглед на перспективите пред българското бъдеще.
Не е тайна, че европейската конструкция се държи на два основни стълба – Германия и Франция. Без тях ЕС би бил немислим. Там се взимат решенията и се определят основните политики. Брюксел е абаносова кула, живееща в свой свят, а не център на голямата европейска политика. В този смисъл, изходът от изборите в края на май ще е най-важен и значим именно в тези две държави. Ако ЕС не успее да реши проблемите си, да започне тежки реформи, да намери златната среда в това време разделно, съществуването му може да се окаже поставено на карта. При най-лошия сценарий от югославско-съветски тип, България може да се озове в тежка геополитическа безтегловност, беззащитна, слаба, самотна и апетитна за всякакви глобални и регионални интереси.
