Луничките, или както поетично ги наричат лекарите - ефелиди, в никакъв случай не са заболяване или аномалия. Това, казано просто, са малки пигментни петна; те могат да бъдат светложълти, рижави, тъмнокафяви, могат да бъдат много или малко, и се появяват на откритите части на тялото (по правило на лицето, шията, раменете) под въздействието на ултравиолетовото излъчване. С настъпването на есента, когато слънцето става по-малко активно, луничките избледняват. А дали въобще ще се появят, на първо място зависи от наследствеността. По-често те се срещат при хората със светла кожа. Ефелидите „кацат” на кожата, когато пигментът меланин, защитаващ нашия организъм от вредното въздействие на ултравиолетовите лъчи, се концентрира не равномерно, а точково.
С най-голямо богатство от лунички могат да се похвалят рижавите хора. И рижавата коса, и луничките са свързани с един и същ ген MC1R. Твърди се, че има и други „източници” на специфичната пигментация, но този въпрос засега е слабо изучен. От този ген зависи формата на меланина, която ще се изработва. Организмът на условно „загорелия” човек съдържа еумеланин, който действително помага да се защити кожата от страничните ефекти от излъчването (но това не означава, че може да се злоупотребява със слънцето, а слънцезащитният крем – да се изхвърли). А пък феомеланинът, от който се получават луничките, не може да помогне в борбата със слънцето; така че, колкото и петънца да изпъстрят тялото, те до голяма степен се появяват „за красота”.
Независимо от това, че с луничките преди всичко се свързва светлата кожа,
те могат да се появят у представителите на различни етнически групи и на кожа с всякакъв цвят
С възрастта свойствата на кожата се променят и у повечето хора луничките изчезват към 30-годишна възраст, по-ярки те изглеждат на тънката кожа. Понякога с луничките се бъркат петната, образуващи се при лентиго – нарушение, което е свързано с повишена концентрация на клетките меланоцити и което изисква лекарско наблюдение, тъй като може да се измени в злокачествен стадий. Лентиго се среща рядко в млада възраст, и тези петна се отличават значително от луничките – по правило те са видимо по-големи, а количеството им може да бъде всякакво.
Всички разговори за премахване на луничките обикновено стигат до представите за красотата, съществуващи през XIX и началото на ХХ в., когато аристократичният еталон подразбирал равна светла кожа, недокосвана от слънчеви лъчи. Луничките и смуглата кожа оставали външни атрибути на хората с ниско потекло, заети с тежък труд – тези, които нямали възможност да лежат на сянка. Но йерархиите стремително се разпаднали и във втората половина на ХХ в. лунички вече можели да се видят и в иконите на модния стил, и в конвенционалните красавици и знаменити актриси – достатъчно е да си спомним Туиги, Миа Фароу или Шарлот Рамплинг. Подиумите и снимките от последните години показват докъде сме стигнали: стилистите и визажистите с удоволствие добавят в грима изкуствени лунички, а така също обичат да нанасят на луничавата кожа полупрозрачен тон.
...
Цялата статия може да прочетете във в. Лечител
Борислав СТАЙКОВ
