Цанко ЖИВКОВ
На Марк Твен приписват мъдрословието, че „политиците и пелените трябва по-често да се сменят по едни и същи причини.“
Добре казано, особено за такива динамични времена като нашето, в което повече от три десетилетия правим усилия да превъзмогнем травмите на една върло тиранична обществена система и преминем към нормалността на демократичното развитие. Но „преходът“ стана толкова отчайващо дълъг и мъчителен, та мнозина се обезвериха, че забърканият от господствалите половин век комунисти властови омлет може да се превърне отново в читави пазарни яйца.
„Преходът“ се оказа „непреходен“
Тук се изправя въпросът за развращаващото влияние на властта и особено на тоталитарната; за политиците от онова време и днешните им наследници; за необходимостта от по-честата им подмяна. Защото удивително расте броят на феодалите от всякакъв род и цвят, които дори в нашия космически забързан и променчив ІТ свят искат да господаруват до смъртния си одър, като сами си измислят и узаконяват основанията.
От друга страна, възниква с болезнена острота питането: ами от къде да се доставят нови и нови партиди годни и чистички управленци, какви качества трябва да притежават и въобще как става подборът и подготовката им? Тези проблеми са занимавали още в ХІV в. флорентинеца Николо Макиавели. Той изтънко ги е разсъдил в книгата със съвети към управляващия Принц от великата фамилия на Медичите. И макар тогава да не са стигнали до Владетеля, едва доловимата саркастична усмивка в присвитите очи, нежели на тънките устни от статуята на Николо пред галерията „Уфици“ иде да ни открехне вътрешното му ликуване, че са го чули и възприели всички по-сетнешни властелини.
В това число и Сталин с формулировката си „Кадрите решават всичко!“. Но в шизофреничната си мания да наложи и обезсмърти себе си, той постъпи точно наопаки: доунищожи всичко по-способно, нестандартно и мислещо с ума си в интелектуално осиромашелата вече през болшевишката революция огромна страна. Защото преди него
болният мозък на Ленин роди глупотевината, че държавата можела да се управлява и от чистачките и готвачките
Е, управляваха я и видяхме до къде я докараха!
Това го доказаха и нашите оскъдни на брой по онова време червени другаря, които посрещнаха с луд възторг безпричинно обявилата ни война и окупирала земята ни съветска армия. И веднага - заграбили властта с нейна помощ и опирайки се на танковете й, я обявиха за всенародна освободителка (от кого и какво?), олицетворявайки себе си с народа, издигайки и съответните й внушителни паметници.
Редом с тия фалшификати, запретнаха ръкави (види се да не личи окървавяването им), и следвайки опита на болшевишките си учители, се заеха поголовно да изтребят набедената за най-реакционна и фашистка на света родна политико-управленческа прослойка; до крак офицерството и органите на сигурността; едва окопитилите се след световната икономическа криза скромни промишленици и търговци; позамогналите се със черен труд и пестеливост земеделски стопани и занаятчии. И главното, и най-напред – да „ликвидират“, да “изтръгнат из корен“ отгледаната с толкова любов и саможертви след Освобождението художествено-творческа и научно-техническа интелигенция.
Съществува приказката, че при Луначарски дошъл мужик с винтовка и го попитал как да стане интелигент. Старият болшевик му отвърнал: като има у дома си три дипломи за висше образование. - Да завърша три висши училища? - смаял се мужикът. Не! - отвърнал му комисарят по културата. Трябва дядо ти да е бил висшист, бащата ти, а когато и ти станеш – вече си се доближил до интелигенцията.
Такава е формулата: Необходими са наслагванията от три поколения през цял век, за израстването на една национално отговорна и творческо действена интелигенция. Каквато беше българската в навечерието на Втората световна война, извела страната ни на седмо място по благоденствие в Европа, а левът ни имаше златното покритие на франка.
За унищожението й обаче бяха необходими няколко месеца или година време. С пролетарска ярост и отмъстителност, с извънредни закони и „народни съдилища“, и най-вече – с нощни разстрели в незнайни ями и пущинаци. Партийният официоз разпалваше вакханалията: „Никаква милост! Забивайте ножа по-дълбоко!“ В името на някакъв далечен, неясен, оказал се при това неосъществим социализъм-комунизъм, в който всички щели да бъдат абсолютно равни и свободни. Ще работят според възможностите си, а ще получават според потребностите си, което трябвало да ги направи трайно и безметежно щастливи. Като прасетата от „Фермата“ на Джордж Оруел.
И кои бяха героите на този безрасъден разгром?
Бръснарят Антон Югов е пръв ОФ министър на вътрешните работи, сиреч ръководител на касапницата. Тодор Живков - извън задължителните азбукарски отделения, без никакво друго образование или професия - шеф на столичната милиция, доставя из подземията на „Славянска беседа“ „стоката“ за среднощните скотобойни. Партизанският генерал-лейтенант Добри Терпешев кънтящ от глупост и невежество откъдето и да го погледнеш, но командва „народно-освободителната въстаническа армия“ (НОВА), а става и министър. Дори вождът и учителят Георги Димитров е с единствената професионална квалификация на печатарски работник, а наследилият го Вълко Червенков се бил учил в някакви маркс-ленински курсове и школи. Почти десетилетие невзрачно министър-председателстваше и един –иначе казват – добър шивач.
Ето какви бяха съсипниците и унищожителите на предвоенната българска интелигенция с възрожденски корени и традиции, блестящи възпитаници на най-престижните европейски университети и политехники. И зейна огромна черна бездна в интелектуалния генезис на народа ни, незапълнена и досега. Защото на смяна на кървопийците застъпиха синовете и дъщерите, зетьовете и внуците. И цялата тази „простащина в страната ни бащина“ (Р. Ралин), се възпроизведе на квадрат и на куб. Та защо да се чудим, че вече не могат да се намерят дори неколцина кадърни, честни и свестни личности, които авторитетно и професионално да ни представляват в европейските и световни институции или да съставят що годе нормално действащо правителство, да не говорим за парламент!...
Ах тоя неудържим подскок на мисълта, отвел ни при скорошното официално посещение у нас на президента на Португалия Марсело Рибелу ди Соза. В печата и Уикипедия се появиха сведения за него и страната му. По територия Португалия е по-малка от България, но с по-голямо население. Несравними обаче са някои други показатели. Тя е сред най-развитите в икономическо отношение и висок жизнен стандарт страни. На едни от първите места в света по спокойствие, демократизъм, свобода на печата и социален прогрес. Може би и заради президентите си. Гостувалият ни държавен ръководител е от семейство на интелектуалци - лекар и политик. Завършил право в Лисабонския университет и преподавател в него. Става много известен журналист и политически коментатор. Министър по парламентарните въпроси, сетне оглавява социал-демократическата партия. През 2016 г. е избран за президент. За такива хора казват, че са от кариерата: генно заложени, морално утвърдени, солидно професионално подготвени, затова и мъдро действащи за всенародното благо и личната реализация на всеки гражданин в страната им.
А нашите татовци и отроците им половин век ударно строиха „зрелият“ социализъм, който се оказа едно уродливо „недоносче“ - по преценката на самия му правешки архитект и вдъхновител. И взе, че се срина за часове и дни. Без никакъв контра-революционен метеж на „недоубитата“ буржоазия и фашизъм. Без загубена война със световния империализъм, национална катастрофа или някакво природно бедствие. Ей така под тежестта на собствената си недомисленост.
Рухването на Берлинската стена повлече след себе си целия така наречен „социалистически (конц)лагер“. Тодор Живков беше смъкнат от кормилото на властта и даден под съд. Единствено той! Размотаваха го няколко години и накрая го намериха за „виновен“, че дал не по установения ред апартаменти на няколко хубавички актриси. (Тогава всичко се даваше или не от партията-майка: от жителството до гумените цървули и тоалетната хартия).
Заместникът му Петър Младенов бе принуден публично (на пленума на ЦК н БКП от 11 декември 1989 г.) да признае размерите на катастрофата след близо половинвековното владичество на най-невежествените управници в многовековната история на народа ни:
„- дълбоки деформации в обществото и системата на управление;
стагнация в икономическото ни развитие, застрашително изоставане в структурното и технологичното обновяване на икономиката вследствие на груби грешки в стопанската и инвестиционна политика, застрашително нарастване на външния дълг;
увеличаване на инфлацията, тежки трудности на вътрешния пазар и в крайна сметка влошаване на жизненото равнище, наличие на широко разпространена корупция;
сериозни поражения в духовния и интелектуалния живот на нацията и упадък на основни морални принципи и ценности.“
Те ти булка, Еньовден!
Но потърси ли някой отговорност от тогавашната партийно-политическа, милиционерско-десистка, стопанско-икономическа номенклатура?... След дълго бабуване комунистическият режим бе обявен за престъпен, но не и хората, които го олицетворяваха, нито пък партията им, която се оказа, че била права и когато грешела. В една нощ другарята се пребоядисаха на социалисти и на утрото се показаха чистички и новички демократи, вдъхновени строители - този път на толкова омразния им капитализъм. Присвоиха си всичко създадено и припечелено от подопечните им роби и почнаха да навързват торбите с първите си милиони. Прикривани с „кръгли маси“, „мирен преход“, „национален консесус“.
Какво да се заблуждаваме!? Огромното, преобладаващото мнозинство от днешната управляваща каста се излюпи в полозите на недавнашната комунистическа партия и държава. Без нейното отстраняване и преодоляване е невъзможен никакъв напредък в обозримото ни бъдеще. Трябва да се положи началото и отгледа новата българска възрожденско-родолюбива интелигенция на ХХI век! Друг изход няма!
Защото несменените докрай тоталитарни пелени продължават да увоняват всичко. И да ни държат на светлинни години далече от живота на европейските ни събратя в неголямата, но блажена, същностно модерна и демократична Аркадия, със старозаветното име Португалия.
