Атанас Ждребев
Най-новата политическа история на България дава няколко важни урока как се сваля правителство в условията на граждански протести. Първият урок е, че това не става чрез вот на недоверие. От поискан вот на доверие е паднал само кабинетът на Филип Димитров, а този на Орешарски подаде оставка, след като БСП и ДПС знаково отхвърлиха вота на недоверие, внесен от ГЕРБ. Последният вот срещу настоящото правителство на Борисов не успя, защото
тактически не беше организиран добре
Темата за корупцията е актуална, но когато опозицията иска да се възползва от нея в остър кризисен момент, е добре да подготви конкретни доказателства. Корнелия Нинова изброи от парламентарната трибуна 14 корупционни скандала, имаше и публицистични изказвания за снимки с пачки пари, преповтаряне на факти от първия вот, посветен на същата тема, но конкретиката отсъстваше. Това е доста хлъзгава проблематика, изисква смелост да посочиш доказателства и да поемеш риск от съдебни дела за клевета и набеждаване. Веднага последва политическият отговор на кинжалите на ГЕРБ, че данни за корупция няма, заработи добре изпитаният стар трик за реторическа дисквалификация на политическите опоненти, при който едно манипулативно пропагандно внушение се опровергава с огледални контрааргументи. Интересна слабост в стратегията на БСП е, че левицата не успя да ангажира ДПС с участие в дебатите. Моделът „Кой?” в крайна сметка стои в основата на възникналото напрежение, а БСП не си направи труда дори да формулира смисъла на този проблем. Как „Кой?” се е вплел в корумпираната държавна машина, защо Борисов винаги получава подкрепата на ДПС при ключови гласувания, защо държавата субсидира енергийните проекти на Доган, защо медиите на Пеевски твърдо подкрепят правителството на ГЕРБ, къде са били органите на реда, когато почетният лидер на ДПС е използвал като частно лице територия, която е публична държавна собственост. И не на последно място, съществен риск, който до известна степен маргинализира вота на недоверие, беше съвпадението на разискванията и гласуването с нарочно насрочените протести пред парламента. БСП инициира дебата в момент на ескалация на политическо напрежение на улицата, направи открит опит да застане на страната на гражданите, без да се съобрази с антипартийния характер на доминиращите политически настроения на демонстрантите.
Вторият урок сочи, че малобройният състав на протеста има своето сериозно обяснение не с началото на работния ден, както твърдят синдикатите, а с това че гражданското недоволство е насочено срещу цялата политическа система. Вотът беше внесен от БСП и подкрепен от ДПС, а гражданите не желаят да бъдат обвързани с нито една партия. Обстоятелството, че само няколко стотин души се събраха пред сградата на НС, за да подкрепят партийно оцветената процедура за сваляне на правителството, свидетелства, че протестът се дистанцира от всички политически сили, от партиите като единствения универсален инструмент на представителната демокрация. Сгрешени популистки стратегии от типа на опита на Марешки да идентифицира „Воля” като автентичен изразител на народните искания само задълбочават съществуващата пропаст между народа и елита. Улицата от своя страна ни показва, че в настоящия кризисен момент народът не е достатъчно консолидирано единно политическо цяло – нещо, което е видно както от рехавия протест, така и от разнородните искания. На вечерните прояви множеството е значително по-голямо, съпоставимо е по своя числен състав с това от периода 2013-2014 г., но то е несъразмерно малко спрямо митингите от началото на 90-те години или да кажем спрямо легендарния митинг на СДС от 7 юни 1990 г., когато един милион души изпълниха пространството от Орлов мост до Плиска. Сега
определено в обществото назрява гражданска енергия за промени, но тя не е достатъчно силна, за да преобърне каруцата;
според данни от медиите в най-голямата демонстрация срещу правителството и главния прокурор участваха около петдесет хиляди души. Гражданите излизат с искане за смяна на системата, обаче нямат идея как да се случи това. В публичното пространство се лансират различни интерпретации. Политологът Васил Гарнизов каза, че задачата на суверена е да изрази волята си за промяна, а задачата на политиците е да намерят конкретните инструменти за промяната. Тезата е повече от проблематична, когато протестът декларира своето недоверие към всички политици, дистанцира се от тях и не дава отговор как да се дефинира легитимният субект – носител на промяната. Друга теза, която се споделя от различни експерти и анализатори, е, че протестът трябва да излъчи свои представители, които организационно да структурират ясна политическа алтернатива.
Легитимният вариант е създаване на нова партия
или подкрепа на някоя от съществуващите партии, но това влиза в остро логическо противоречие с антипартийните, антиелитистките и като цяло антисистемните настроения на протестиращите. Моделът на реформиране на политическата система, който до този момент не е очертан от протеста, минава през конституционни промени. Както подчерта бившият 
конституционен съдия Благовест Пунев, процедурата за свикване на ВНС е изключително тежка: „От 2 до 5 месеца е периодът за обсъждане на решение за въпросите, които ще бъдат предмет на неговата дейност. С 2/3 мнозинство от действащото трябва да реши насрочване на избори за ВНС, което се насрочва от президента.” Посочените срокове влизат в противоречие с желанието на гражданите за бърза оставка на правителството и предсрочни избори. Все още няма изработен проект за изменение на Конституцията, няма ясно формирано обществено мнение за същността и съдържанието на евентуалната реформа на политическата система, а това е въпрос от първостепенно значение, който е много по-важен от процедурните проблеми.
Нека да предположим хипотетично, че исканията на протеста бъдат удовлетворени веднага
Това означава, че сегашното мнозинство във ВСС ще проведе нов избор на главен прокурор по съществуващата в момента процедура и той ще разполага с абсолютно същите правомощия като Гешев, а предсрочният вот ще бъде за обикновено НС. Тогава става повече от логично питането не само каква ще бъде промяната на политическата система, но и как тя ще се осъществи.
Третият урок е, че в посткомунистическа България, ако едно правителство не падне от власт само, то може да бъде свалено с активното съдействие на синдикатите. Както посочи президентът на КТ „Подкрепа” Димитър Манолов, неговата организация е участвала успешно в три национални стачки – по времето на Лукановата зима през 1990 г., на Виденовата зима през 1997 г. и в учителската стачка при управлението на Станишев през 2007 г. „Подкрепа” отказва да се включи в антиправителствените протести сега, мотивирайки се с общата макроикономическа стабилност и с отсъствието на ясно формулирани еднородни искания с икономически и социален характер, които да бъдат изпълнени след удовлетворяване на политическите искания за оставка на правителството и предсрочни избори. Въпросът „Какво очакват протестиращите?” е фундаментален, и тревожният момент е в това, че той няма конкретен отговор. Политическата апатия върви директно срещу целите на протеста. За успеха му са необходими масовост, организационна форма и конкретни действия – цялостно блокиране на националната пътна и транспортна инфраструктура, тотално преустановяване на дейността на работещите в държавния сектор чрез национална политическа стачка, изпълване на улиците и площадите на страната с десетки хиляди протестиращи, а в София трябва да се блокира достъпът до основните държавни институции. Пълната транспортна и икономическа блокада ще свали правителството на Бойко Борисов за не повече от седмица. Разбира се, това не е призив за бунт, а формулировка само на една хипотеза, която на настоящия етап от развитието на събитията не изглежда актуална. Когато имаме
единични опити за гражданско неподчинение
от типа на тези с моментното спиране на софийското метро, репресивната реакция на органите на реда изглежда формално оправдана с нарушението на закона. Когато обаче гражданското неподчинение придобие масов характер, евентуалният силов подход за налагане на санкции става неуместен. Рецептата за сваляне на кабинета е ясна, неизвестните идват от разговора за бъдещето, който на дефинитивно равнище стои в основата на политиката. Сега често се повтаря мантрата, че първо трябва да падне Борисов и да отидем на избори, а после ще се решава каква ще бъде новата конфигурация на властта. Но основни участници в нея със значително парламентарно представителство безспорно ще бъдат поне три от партиите в настоящето Народно събрание, независимо от това дали някоя от тях ще бъде в управление или в опозиция, а именно ГЕРБ, БСП и ДПС. Става възможна една аналогия с 2005 г., когато Иван Костов беше формулирал три задачи пред ДСБ. Съответно отстраняване на БСП, на НДСВ и на ДПС от управлението. Когато Станишев не успя да състави двупартиен кабинет, Костов обяви първата задача за изпълнена, когато се провали мандатът на НДСВ, същото стана и с втората задача. Но когато ДПС състави тройната коалиция, се оказа, че не е била изпълнена нито една задача. През тази призма се налага изводът, че разговорът за бъдещето трябва да се провежда, като се мислят нещата в перспектива и се дебатират конкретни управленски визии и секторни политики. Иначе попадаме в популистката спирала, при която се отприщва и канализира общественото недоволство, но отсъства както реална политическа, социална и икономическа алтернатива, така и алтернатива на пагубното всеобщо отрицание.
Напротив,
промените в кабинета показаха, че целта не е да се чуе гласът на протеста и да се промени политическата линия,
а да се закрепи статуквото. Основното, което прави впечатление, е, че се засилиха позициите на коалиционния партньор Обединени патриоти, като се удовлетвори отдавнашното искане на Валери Симеонов за оставката на Николина Ангелкова и нейният ресор отиде при вицепремиера от НФСБ Мариана Николова. Анонсираният голям правителствен ремонт от Борисов остана на заден план и вместо него се удовлетвориха намеренията на Симеонов за минимални рокади, нещо, което показва, че с изключение на освобождаването на Младен Маринов се закрепват позиции, а не се търси диалог с протестиращите. Оставането на министър Данаил Кирилов на поста му е индиректна индикация за задкулисната връзка между изпълнителната власт и главния прокурор, започнала с избора на Сотир Цацаров и приемаща днес аспект на тотална цинична подкрепа. Новината е, че Бойко Борисов няма да бъде повече министър-председател след парламентарните избори, независимо от техния резултат. Това е невидимата победа на протеста, голямото събитие, което се откроява на фона на малките размествания в правителствената конфигурация. Но то все още не посочва пътищата, по които би могла да се структурира алтернативата. На този етап протестът няма потенциал да надделее над волята на властта, а и Борисов ясно показва, че няма желание да се вслуша в гласа му.
* Статията е писана на 23 юли 2020 г.
