Доц. д-р Димитър ПОПОВ
В продължение на столетия много народи по света са познавали и ползвали лечебните свойства на кората на върбата (Salix) при широк кръг заболявания – за противодействие на пристъпите на болка при подагра, ревматизъм и артрит, както и за облекчаване на страданията при множество кожни проблеми - псориазис, пиодермия, себорея, лишеи, екзема, дерматит и пр. Първото писмено сведение за използването на отвара от кората на върбата като средство за понижение на температурата се отнася към 1763 година и е свързано с името на английския свещеник Едуард Стоун. Сега е известно, че
главното активното вещество в кората е салициловата киселина,
изолирана, идентифицирана и синтезирана през 1838 година от италианския химик Рафаел Париа. От върбовата кора той успял да изолира горчив гликозид - салицин, в състава на който влизал киселинен компонент, проявяващ широк кръг лечебни въздействия. Сега е известно, че за лечебното действие на кората на върбата, използвана много столетия, принос са имали и редица други биологично активни вещества, които тя съдържа – гликозиди (саликорин, тремулацин, салирепозид, пицеин, триандрин), негликозирани салицилати, флавоноиди, танини и др. Сред тях, определено с най-голяма биологична активност, е салицинът. В организма салицинът се разлага под действието на ензима саликаза. Полученият салицилов алкохол салигенин се окислява в черния дроб до салицилова киселина, която проявява изброените лечебни въздействия. Рафаел Пария е бил изключително талантлив и изобретателен химик. Той разработва редица синтези за получаване на много лекарства, които през XIX век правят истинска революция в медицината.
Действието на салициловата киселина се свежда до блокиране на синтезата на т.нар. простагландини. Простагландините са липидни, физиологически активни вещества, близки по действието си до хормоните, но, за разлика от последните, те не се синтезират в ендокринните жлези, а в клетките на различните тъкани на организма. По същество те са универсални клетъчни медиатори, всеки от който има свой орган-мишена. Простагландините са най-активните биогенни вещества в човешкия организъм с изключително широк спектър на физиологични въздействия. В тяхна „компетенция” влиза промяна на активността на определени ензими, влияние върху синтезата на хормоните, коригиране на функциите на определени органи и т.н. Дисбалансът на техния синтез води до редица патологии.
Простагландините са производни на арахидоновата киселина, принадлежаща към фамилията омега-6 мастни киселини. В неголямо количество тя се синтезира в организма от незаменимата линолова киселина. Този синтез (понижаващ се с напредването на възрастта!) не може да покрие потребностите на организма, затова е задължително присъствието на арахидоновата киселина в ежедневния хранителен режим. Тя се съдържа в мазните храни – риби, червени меса, птици, ядки. При недостатъчни нива на арахидоновата киселина, организмът има и план Б за синтезата на простагландини – от мастните киселини от фамилията омега-3 – ейкозатриенова и ейкозапентаенова.
Като медицински препарат салициловата киселина
започва да се произвежда през 1874 година
Нейните разтвори и кремове се прилагат само външно. Вътрешното ѝ приложение е невъзможно поради отвратителния ѝ вкус и сериозните вреди, които нанася на слизистите обвивки на храносмилателния тракт.
Салициловата киселина не се превърнала в панацея, но съдбата ѝ отредила главна роля в създаването на едно от най-ценните лекарства – аспирина. Синтезата на ацетилсалициловата киселина (аспирина), осъществена през 1897 година, се свързва с имената на двама сътрудници на известната германска компания Bayer - Феликс Хоффман и Артур Айхенгрюн. В основата си тази синтеза се свежда до модифициране на молекулата на салициловата киселина - естерифициране с оцетна киселина на свободната хидроксилна група. Повече от половин столетие продължил спорът между двамата относно това кой все пак първи е предложил пътя за знаменитата синтеза. За действителен откривател някои историци приемат Артур Айхенгрюн, който надживял своя колега с три години. Компанията не горяла от желание да поддържа тази теза, тъй като в скоро време Айхенгрюн я напуснал. С идването на власт на нацистите в Германия за прослава на евреина Айхенгрюн не могло и да се помисли. Така везните натежали към Феликс Хоффман.
Относно приноса на Хофман за създаването на знаменитото лекарство се разпрастранява легенда, свързана с неговия баща, страдащ от ревматизъм, който се придвижвал с огромни усилия. За облекчаване на нетърпимите болки лекарите му предписали натриев салицилат. Макар по-слабо, и натриевата сол увреждала сериозно стомашно-чревния тракт, поради което било невъзможно системното ѝ приемане. В търсене на решение любящият син случайно открил съобщение за синтезата на ацетилсалициловата киселина, осъществена през 1853 година от Шарл Герхард. Поради значителната сложност на използвания подход работата не добила популярност и потънала в забрава. Хофман обаче сериозно се замислил над усъвършенстване на синтезата и, очевидно, успял да се справи.
След две години клинични изпитания през 1899 година компанията Bayer започнала редовно производство на новия препарат под търговското наименование „Аспирин”. Първите партиди били под формата на прах. Добре познатата таблетирана форма се появява през 1904 година. Първоначално аспиринът се продавал изключително срещу рецепта, но впоследствие – през 1915 година, той станал общодостъпен и можел да се закупи без рецепта от всяка аптека. За задоволяване на невероятното търсене на високоефективното лекарствено средство, облекчаващо болките, понижаващо температурата и потискащо симптомите при настинка, фирмата ежегодно произвеждала 50 000 кг.
За половин столетие след пускането на аспирина на пазара, той придобива невероятна популярност,
превръща се в най-масовото лекарство, без обаче да бъде установен фармакологичният механизъм на неговото действие
През 1971 година английският биохимик Джон Вейн успял да разгадае тайната на неговото физиологично действие. Оказва се, че подобно на своя химически предшественик – салициловата киселина, и аспиринът инхибира (препятства) синтезата на простагландините, които участват във възпалителните процеси в организма, в регулирането на телесната температура и кръвосъсирването. За забележителното откритие през 1982 година Джон Вейн и шведите Суне Бергстрьом и Бенгт Самуелсън са удостоени с Нобелова награда.
В средата на миналия век американският лекар Лоуренс Крейвън открива още едно забележително свойство на аспирина – да разрежда кръвта, предотвратявайки образуването на тромби, а оттам – на инфаркт или инсулт. Публикуваните през 1956 години резултати от неговите изследвания обаче останали без нужното внимание от страна на медицинската общност. В края на миналия век обаче откритото от Крейвън свойство на аспирина било оценено адекватно, в резултат на което започнало неговото прилагане в медицинската практика. Сред любителите на алкохолните напитки по достойнство е оценено и друго негово полезно свойство – да тушира симптомите на махмурлука.
Освен аспирина, в лечебната практика се използват и други производни на салициловата киселина: салициламидът и натриевият салицилат - като противоревматично, противовъзпалително, болкоуспокояващо и темперотуропонижаващо средство, фенилсалицилатът – като антисептик, пара-аминосалициловата киселина – за лечение на туберкулозата и пр.
Както всяко лекарство, аспиринът също има странични действия, поради което следва да се избягва при болести като: язва, гастрит, алергия към аспирин, астма и сезонни алергии, заболявания на черния дроб и бъбреците, подагра, високо кръвно налягане, назални полипи, колит и пр.
Много открития, изиграли важна роля в дадена област, губейки постепенно своята актуалност, потъват в забрава, затрупани от нови достижения и успехи. Сто и двадесет години след неговата синтеза и поява на пазара аспиринът продължава да бъде едно от най-използваните и най-универсални лекарства. На планетата едва ли има човек, който поне веднъж в живота си да не е прибягвал до таблетката аспирин.
