• 95 лазарника – малко или много са? Какво е да си дълголетник?
- Роден съм на Никулден – 6 декември 1925 г. Имам чувството, че съдбата е благосклонна към мен, защото още се държа на тези години. Минах през миналия ХХ век и влязох в новото хилядолетие – в ХХI, което са много години, които нямат оценка.
На 7 години загубих майка си. Нямах милувките, любовта, които детето получава, докато расте. Дето се казва, израснах на улицата - имах късмет, че там се спазваха традициите в семейството, чувствах се защитен. Където и да идех, срещах приятелско отношение. Моят баща бе авторитарен. (Баща му Тодор Гетов е уважаван адвокат в Бяла Слатина. Майка му Иванка Николова е учителка. За него се грижи и вуйчо му Мишо Николов - директор на БНР.) Дори да направех някои магарии, всички казваха: „Това е на бай Тодор момчето, ще се оправи!“ Имах този шанс.
От 19 до 95-годишен все промени ме заварват. Свидетел съм на три исторически периода: Царство България харесвам като икономика, взаимоотношения, образование, етични ценности. Социализмът имаше и хубави, и лоши страни. Партизанин не съм бил, дори не знаех за тях. Накрая доживях и периода на прехода, демокрацията. Аз съм от малкото хора, които съм живял в обединена България 4 години: 1940 г. България получи Добруджа, върнахме си Македония. Това е най-светлата страница в биографията и в живота ми – да присъствам, да живея в Обединена България, да видя, че Македония си е наша, Егейска Македония, Добруджа….Е, щастлив човек съм! Може би тогава съм се чувствал най-щастлив.
• 70 години в журналистиката. Създали сте над 200 кинопрегледа, 1000 документални филма, постановки, спортни репортажи, пътеписи, артистични и художествени програми, игрални филми и сериали. Спомняте ли си как попаднахте в журналистиката?
- От 1945 до 2015 година работя като журналист във всички форми на тази професия – печат, радио, кино, телевизия, като драматург и режисьор. И до ден-днешен не мога да разбера аз ли избрах журналистиката или журналистиката избра мен.
На 19 г. ме свариха промените - бях спортист в „Академик”, стигнах до националния отбор по футбол, обичах литературата.
Колкото и парадоксално да е, но в журналистиката влязох по команда. Бях наборен войник по време на войната в 35-и пехотен полк - Враца. Командироваха ме в Министерство на войната - Дирекция за културна дейност сред войската, и пътувайки до щаба на Първа българска армия и до Военното министерство, ми казаха: „Като носиш материалите, защо не напишеш и твоите впечатления: къде и какво е станало, да сме по-актуални.“ От октомври 1944 г. станах военен кореспондент на в. “Народна войска”, по-късно на ”Фронтовак” и “Часовой”. И така започнах – от време навреме, без да имам някакви претенции, но ми беше приятно.
Официално първата ми професионална крачка в журналистиката бе във вестник „Труд“. Тогава зам.-главен редактор бе Асен Георгиев - прие ме от командирно дружество „Стрела“ към СБЖ, които ме предложиха, след като се върнах от национално-студентска бригада – строежа на прохода Хаимбоаз и ж.п. линията Перник-Волуяк. В това време бях кореспондент на вестниците „Народна младеж“, „Стършел“ и „Отечествен фронт“. Така че имах вече опита и самочувствието. В журналистиката имах много хубав терен за изява и ми предсказваха добро бъдеще.
• От 1968 г. работите в БНТ като журналист, драматург, режисьор, по-късно като главен режисьор на програмата и художествен ръководител. Ваше дело са едни от най-популярните български филми. Как попаднахте в киното?
- Киното беше моята мечта. Поканиха ме и бях назначен за редактор на седмичния кинопреглед в Българската кинематография. Тогава главни редактори бяха Румен Григоров и Юри Арнаудов. Ние със Стефан Харитонов бяхме най-младите редактори на кинопрегледа и работехме заедно с Васил Гендов и Борис Борузанов. Правехме много спортни филми. „Обиколката на света“- така се казваше пробегът на мира Берлин, Прага, Варшава… Ненчо Христов бе първият българин, който спечели обиколката.
Правехме интересни документални филми, новели. Преди излъчването на всеки филм имаше седмичен кинопреглед или документален филм.
В телевизията се преместих заради филмите. Харесваха ми спортните и документалните филми, но бях готов за игралното кино. Междувременно специализирах режисура и драматургия в Москва при Михаил Ром, в Берлин - ДЕФА, в студиото Бабелсберг при Златан Дудов. Мои колеги от БНТ ми казаха: „Ако искаш, идвай, тук търсят режисьори. Пълно е със сценарии, няма кой да ги прави.“
В началото кинаджиите подценявахме БНТ, но тя имаше огромно влиянието върху общественото мнение. Режисьорите, дошли от радиото, нямаха понятие от кино, но правеха художествените програми, а ние - документалистиката. Бяхме много различни и трудно си сменяхме ролята. Рядко документалист можеше да направи художествена програма. Реших да постъпя в БНТ и да потърся начин да направя игрален филм.
• Популярен сте с много филми по романите на Богомил Райнов. Как се запознахте с него и станехте творчески тандем?
- Попаднах на един сценарий на Богомил Райнов „Бразилска мелодия“, който стоеше от години и нямаше желаещи да го направят, защото нямаше пътуване в чужбина, бойни действия или приключения. Имаше само логика от типа на Шерлок Холмс. Хареса ми сценария, но ми трябваше разрешението на автора, за да го реализирам. Срещнах се с Богомил Райнов на кафе в Съюза на писателите. Попитаме дали съм чел сценария и защо съм го харесал, като стои толкова години. Обясних, че ми допада диалога. Богомил Райнов даде съгласието си: „Добре, опитайте“, но при условие, че няма да пипам неговия текст и промените да са с неговото съгласие. Подбрах екипа: оператор - Христо Вълев, който бе на моя акъл и амбиции, за главната роля харесах Коста Цонев.
Коста отговаряше на новия типаж да бъде по-интелектуален, защото нямаше пари да правим екшън с катастрофи, разчитахме на мисловния герой.
Заснех в две серии „Един наивник на средна възраст”, ,„Реквием за една мръсница”, „Синята безпределност”, „Умирай само в краен случай” (1978), „Тайфуни с нежни имена” в 3 серии (1979 г.), „Ориент експрес” (1976 г.). Книгите на Богомил Райнов се разграбваха като топъл хляб - огромен бе интересът към филмите.
Един от интересните и трудни филми бе „Умирай само в краен случай“. Студената война бе в разгара си - от Запад дойде Джеймс Бонд, от Изток - „17 мига от пролетта”, а ние изграждахме образ на българския разузнавач. Филмът имаше много интересен състав – Коста Цонев, Стефан Данаилов, поканих звезди от европейското кино. За главната роля ми трябваше фрапираща чужденка, защото излизахме срещу такава мащабна продукция като „Агент 007“. Един от моите асистенти, завършил във Варшава, бе личен познат със звездата на европейското кино Барбара Брилска. С нея дойде и Ирена Карел – друга звезда на полското кино, която подсили международната коалиция.
• Имате ли сантименти към някой от филмите Ви?
- Най-много от всички филми, които съм правил на Богомил Райнов, са „Тайфуни с нежни имена“, в който действието бе по-обемно и обстановката непрекъснато се променяше в Австрия, Швейцария, Германия… Случките бяха по-динамични и интересни. Богомил Райнов ми даде да прочета книгата, преди да бъде отпечатана и да си кажа мнението, защото му бях обяснил, че всичко е идеално, само трябва да има повече събития, които движат действието. Освен Коста Цонев, взехме млади актьори и актриси. Сред тях бе Аня Пенчева, която изигра себе си и направи много добра роля. Във филмите участваха още Сашка Братанова, незабравимите Николай Бинев, Джоко Росич и други известни имена на българския театър и кино.
• Как се стига до 95 години?
- Не мога да повярвам, че навърших 95.., но още по-учуден бях, когато изчислих, че имам от тях 70 години трудов стаж. Това се казва рекорд!!!
Над 90 години човек вече е пътник с еднопосочен билет. Дядо ми спазваше една сентенция: „За да си дълголетник, вода да пиеш, мезе трябва да има, да си лягаш с чиста съвест и да озаптисваш енергията си.“ А на първо място за мен са работата и чувството за мярка.
Иначе нищо не ми е чуждо – вечер пийвам чаша вино, малко ракия или уиски. Винаги съм обичал спорта.
Имам хубаво семейство – деца, внуци и прекрасна съпруга, която има силата да издържи 95 години човек като мен. Една съпруга трудно би понесла мъж, който работи с най-интересните дами, пие си ракийката и водката с приятели, има многообхватни ангажименти, без да каже: „Виж имаш и семейство!“ Никога не ми е правела бележки, винаги е била сигурна в мене, жертвала е кариерата си, за да се грижи за семейството, за децата и внуците. Много нещо ми е дала и сега сме заедно – тя на 91 години, а аз на 95 г. Щастлив човек съм!
Интервюто взе
Нети АНТОНОВА
Журналист, военен кореспондент, драматург, режисьор - Милен Гетов е „човек на два века и три строя“, както се самоопределя в биографичния филм „Живот като на кино“, посветен на живота му. По случай 95-годишния юбилей наскоро получи Почетния знак на Държавния глава на България за цялостен принос в българската журналистика. Журналистът е носител и на най-престижната награда на СБЖ - „Йосиф Хербст“ и „Златното перо“.
