Брой: 36, 4 септември 2014 - ЕБОЛА

От десетина години живея на село и вече съм се срещал с всички истини там. Няма нищо по-срамно, нечистоплътно и скверно от политическите упреци, че днешният селянин не желае да работи, че го мързи да излезе на полето. БСП заедно с другите посткомунистически партии му върнали „собствената земя в реални граници”, за да работи, а той я остави да пустее. Така е, но защо? Отговорът на този въпрос продължава темата за комунистическите и посткомунистическите герои от върховете на властта, които не „могат да ръководят труда на хората”. Продължаваме тази тема заради хората, които се хранят от кофите за боклук, а българинът разполага със златна земя, която може да изхрани и облече три Българии.

Димитър КЕРЕЛЕЗОВ

„…Държавата ни угнетява –
законите са против нас,
богатите днес управляват,
беднякът няма равен глас…”
Това е цитат от Марксовия Интернационал. Велик е този призивен марш, той остана актуален не само в комунизма, но и в посткомунизма! Това, че „беднякът няма равен глас”, днес се вижда най-добре в нашето село, притиснато от мъка, то е истински пущинак, едно живо мъртвило (183 призрачни села замръкват без нито един жител, а в 400 села живуркат само по 10 човека). През какви ли не мъки минаха днешните български селяни – и ето ги днес обичаните герои на Йовков, на Елин Пелин, на Чудомир – изхвърлени от живота, клечат край пътища и кръчми само с 3-4 зъба в устата и с толкова лева на ден в джоба…Това е същото онова село, което само 10-15 години след Освобождението от турско се нарежда сред първите европейски стопанства по овцевъдство и говедовъдство. Две десетилетия по-късно (през 1930 г.) ние първи изнасяме с влакове и самолети български домати, ягоди и грозде, които стават хит в големите европейски столици. А „по сведение на Международния земеделски институт в Рим през 1940 г. България е водеща страна в света в абсолютни цифри по износ на десертно грозде – изнесли сме 57 200 000 кг., което представлява 24% от световния износ. След нас са САЩ с 36 360 000 кг.” („Образът на българската земя”, Григор Василев)
”Реколтата на лозята въ Княжеството е била презъ 1894 г. 436,098,460 кгр. грозде; 216,150,350 литри вино и 17,425,890 литри ракия; а презъ 1895 год.; 687,865,290 кгр. грозде; 358,586,100 литри вино и 27,517,480 л. ракия.
Всичкото вино, което се произвежда в Княжеството, се консомира от населението, безъ да се прави износъ отъ него. (Из Годишния алманах на Княжество Бългрия за 1900 г. - тогава Княжеството е наброявало 3,5 милиона жители).
Ехото още носи в ефира онова, което са казали за нашето село личности от близо и далеч, посетили някога за кратко или по-дълго България и опитали от това вино и тази ракия:
„Ненаситен стремеж за придобиване на земя е обладал цялото българско население от двете страни на Балкана. Разорават пасбища в землището на своето село и купуват нивя, колко могат, често пъти повече отколкото могат да обработят…” (Проф. К. Иречек, 1879 г.)
„Намирайки се във Варна в очакване на парахода, който щеше да ме отнесе към моето отечество, през едно ветровито утро аз се отправих нагоре по хълма, за да отида да видя открития пазар и да получа едно последно впечатление от българските селяни – „ударните групи” на българската цивилизация… Всичките ми стари приятели бяха там, т.е. типовете, които познавах вече и които харесвах толкова много през почти четирите години, прекарани в тази балканска страна. Те бяха тук, със всичките си черти, от които съм се възхищавал най-много – тяхната сурова сила, тяхното непоколебимо спокойствие, търпение, безпристрастие, тяхната физическа хубост. Всяка страна, в която болшинството от населението се състои от такива запазени хора, разполага с един фонд от безценно богатство. Една такава нация никога не може да пропадне…
България е една чудесна страна, една земя на романтизъм и драматична хубост, но за да бъде разбрана във всичкото й величие и здрава цена, повтарям, трябва да познаваме нейните селяни, най-храбрите от храбрите.” (Х. Шумейкър, бивш пълномощен посланик на САЩ в България. Цитатите са от прощалното му писмо до сп. „Нация и земя”, 1931 г.)
“Още в София, а именно на нейния покрит пазар (Халите), аз можах да добия първото впечатление от природните богатства на царство България, когато видях стойките с хранителните продукти. Най-изобилни са стойките със зеленчуци; всяка от тях е така изкусно и грижливо подредена, както в Германия се срещат само на изложбите” (Франц Вирц, ръководител на здравната служба на Германия, 1940 г.)
Тези три мнения звучат фантастично, съотнесени към днешното посткомунистическо село в България, когато тя протяга ръка за пшеница към далечна Полша; разчита на сокове и зеленчукови консерви от Унгария, чието градинарство някога създадоха нашите горнооряховски и търновски изселници; чака дрехи от Турция, която сме обличали в свила, шаяк и памук; купува месо и месни продукти от Чехия и Румъния, след като – нека повторим още веднъж: през 1922 г., след 3 войни, България е на първо място по овцевъдство в Европа (на 100 бьлгари са се падали по 185 овце) и на второ място по броя на едър рогат добитък след Дания.
Селото днес наистина едва-едва живурка, но причините за това не са една и две, ще се спрем на няколко от тях – по-очевидните:
1. Разноцветните партии не навсякъде и не на всички селяни върнаха бащината и дядовата земя, а още по-малко в реални граници. В много села местните велможи с разни машинации заграбиха най-плодородните ниви и градини.
2. С каква машина да излезе днешният селянин на полето и да работи? С мотика? С права лопата? Или с прашулка? Преди да замерят българския селянин с упреци, нашите политици и държавници трябва да отговорят на въпроса как и защо ръководителите на останалите бивши соцстрани – всичките! – намериха начин да защитят и опазят земята, земеделието и земеделците си, а нашите байрактари – не?! Погледнете в селските дворове на Унгария, Словакия, Чехия, Словения и т.н. – там всеки един селски двор е шоу-рум за съвременна селскостопанска техника. Това от само себе си ли стана или благодарение на държавата и държавниците? Унгарците използваха 30 процента от приватизационните си приходи, за да закупят селскостопански машини и да ги предадат на стопаните при много изгодни финансови условия – а българските приватизационни приходи в чии джобове потънаха?
3. Не може да има земеделие без специално финансиране. Това го е осъзнал още преди 150 години Митхад паша и за да осигури земеделското население в управляваните от него вилаети Нишки и Русенски, още през 1863 година създава така наречените Общополезни каси (Менефи умуне санадагъ). Веднага след Освобождението пък се появява Земеделската банка, а малко по-късно Ляпчев създава и Кооперативната банка (виж ”Образът на българската земя”, Григор Василев). Тези два финансови лоста повдигнали и поставили българското земеделие в десетката на Европа. По същество те липсваха на социалистическото земеделие. Едва след 10 ноември се появиха някакви едноименни финансови структури, някои от тях приключиха с печална бандитска слава, а други, що се отнася до българското село, сравнени с цитираните две банки от миналото, бяха и са откровени пародии. Надеждата за нашия селянин припламна отново с идването на присъединителните програми на Европейския съюз. Някога Нихат Кабил, земеделски министър от 2005 до 2007 г. в правителствата на Сакскобурготски и Станишев, обяви САПАРД за „мерцедеса на българските присъединителни фондове”. Добре казано, но – уви! – времето ни показа кой се вози в мерцедеса на САПАРД и в беемвето на Държавния фонд „Земеделие”. Това бяха крупните собственици и шефове на фирмените сателитни системи (за нашенска точност, заменете думата „системи” с „обръчи”). Десетки бяха случаите на сериозни злоупотреби с евросредства – кражби, измами, конфликти на интереси между изработващи, проверяващи и одобряващи проекти. През 2008 г. Европа спря движението по две приоритетни оси на Програма САПАРД: „Развитие и диверсификация на икономическата дейност в земеделското стопанство” и „Инвестиции в земеделските стопанства”. А в началото на април 2009 г. Европейската служба за борба с измамите (ОЛАФ) съобщи, че в три четвърти от съмнителните случаи по българската програма САПАРД става въпрос за измама.
Нека споменем две-три от най-популярните афери, засягащи финансирането на българското посткомунистическо земеделие: само за година (2012) Държавен фонд „Земеделие” раздаде на служителите си повече от 1 милион лева под формата на допълнително стимулиране; бившата изпълнителна директорка на Държавен фонд „Земеделие” Калинка Илиева, след като сключи споразумение с прокуратурата и призна, че е фалшифицирала дипломата си за висше образование, получи на първа инстанция присъда от 3 години затвор условно; През 2007 г. бяха задържани седем българи, двама швейцарци, двама германци, обвинени за участие в международна престъпна група и организиране на схема за източване на 7,5 млн. от ЕС по програма САПАРД. Участниците в схемата от Швейцария и Германия вече излежаха присъдите си, а у нас инвалидизираните прокурорска и съдебна системи още се кандилкат и не могат да приключат 7 години с така наречената афера „Николов-Стойков”.
Не трябва да пропуснем най-важното и най-същественото, което обяснява защо днешният български селянин не желае да работи:
4. Вече 6-7 десетилетия масите у нас са обзети от безразличие и неверие. Какво ново им донесе така наречената „перестройка”?
На 9 септември 1944 г. Партията със сила отне от хората всичко, което имаха: работилници, магазини, стопански имоти, стоки, машини, пари и скъпи вещи, на някои дори взеха домовете – и всичко друго, което можеше да се вземе в ”името на народа.” Човекът, българинът, загуби това, за което милееше; това, което го правеше различен; това, което го свързваше с миналото му; това, което го караше да гледа напред и да търси мястото си в бъдещето. За селянина всяко парче земя беше негово скъпо дете, всяка машина или уред – имане, всяко животно в стопанския му двор имаше име и всяка животинка знаеше името си…
Те дойдоха, а с тях дойде – Нищото.
Българинът вече беше господин Никой.
Мисли, цели, мечти, радости, сполуки, загуби, придобивки – много скоро всичко това изчезна, защото се разбра, че вече нищо не зависи пряко от него, а от някакъв си звеновод, бригадир, председател, а и още от по-високото „добро утро!” - от партиен секретар, от окръжен комитет, от ЦК и Политбюро на БКП.
От пленума и конгреса на КПСС.
Болшинството български селяни работеха на полето срещу 0.45, 0.25, 0.12 стотинки на трудоден. Така се появи шопският лаф: „Абе они нищо не плащат, ама и яс че им работим толку, колку ми плащат!” Затова ученици, студенти, войници и граждани в редовни летни и есенни бригади помагаха да се прибере богатството на благословената от Бога българска земя. Въпреки цялата тази мобилизация 30 процента от селскостопанската продукция се похабяваше на полето (заключение, направено на последното комунистическо национално съвещание по въпросите на селското стопанство в Пловдив).
Ето – всичко това роди и формира безразличието и неверието у българина, две дълбоки същини в днешния му характер, които след три-четири поколения нищо чудно вече да се предават генетично.
И последно:
5. Да приемем, че днешният селянин се ентусиазира и след като обърне гръб на всичко изложено дотук, реши да обработи върнатата му бащина и дядова земя, да отгледа продукция – традиционно богата и качествена, радост за окото и празник за масата.
Ето я продукцията – какво следва?
Следва появата на дебеловратите момчета, които предлагат нищо и никакви стотинки за произведеното с толкова труд. Ако някой наивник реши еднолично да предлага произведеното от него по агроборси и градски пазарчета, там ще го срещнат по тъмно същите тия дебеловрати момчета и този път той трябва да ги послуша…
На българските зеленчукопроизводители и скотовъди не им остава нищо друго, освен да протестират и настояват (десетилетия вече подред) властта да предприеме спешни мерки висококачествената българска селскостопанска продукция да се появи на пазара, залят от евтини вносни „найлонови боклуци”.
И това са поредните гласове в посткомунистическата пустиня…
Изложеното дотук не е всичко, но е напълно достатъчно да обясни злощастното състояние на българското село днес.
Да кажем това по пролетарски:
Ристе, „утрото на светла ера”
беше тъмна нощна далавера,
днеска в пладнешката ни държава
тази далавера продължава...
Важният въпрос е: докога тази далавера ще тегне като дамоклев меч над главите ни? Отявлени посткомунистически величия, повечето от които деца и внуци на старите партийни гвардейци или специалисти от специалните им служби, продължават да са начело на всички институции в страната и затова за никого не е учудващо, че у нас нито се организира, нито се ръководи труда на хората, а обществото се гърчи и задъхва в усилията си да промени нещо. След учене и специализация в капиталистически колежи и университети, високото самочувствие на управляващите днес явно им служи единствено за хвалби от телевизионния екран и да им принася точки в котерийната борба - кой-кого и кому-колко. Защо да променят статуквото те, след като влоговете им у нас и в чужбина едреят и се множат ежедневно?
И властта, и обществото нищо няма да могат да променят, докато не осигурят за селянина, а и за всеки един трудов човек в България, глътка вяра, глътка сигурност и глътка надежда.
А именуваните някога от Христо Смирненски роби на труда, днес безработни роби и роби-пенсионери, след 70 години социализъм и постсоциализъм крайно веме е да се запитат: защо гласуваме за тия аморални и алчни бездарници от БКП-БСП или за поставените от тях мекерета в разноцветните партии, коалиции и други сбирщини? Какво ни пречи да приключим веднъж завинаги с всички и всичко, свързвано със СССР и неговия най-прогресивен строй?
Този въпрос звънти в празните порутени селски къщи и рони старите бетонни стени на панелките в големите градове. Ако старите хорица все още не намират отговора, то младите, въпреки оглушаващия звук и цветните сайтове на модерните медии, успяха да чуят въпроса и да прозрат истината.
Неопровержимо доказателство за това е, че най-шумно демонстриралите своето русофилство и путивизъм партии бяха разгромени на изборите през май т.г.
Българите европейци енергично търсят решението на въпросите.
И бъдещето принадлежи на тях.