Поколения гурута ни призовават: „Живей за мига!“. За Лони Сю Джонсън това в действителност е всичко, което може да прави. През 2007 г. вирусен енцефалит унищожил хипокампуса й. Без тази жизненоважна мозъчна структура жената загубила повечето спомени от миналото си и способността си да формира нови. Тя в буквалния смисъл живее в настоящето.
В книгата си The Perpetual Now („Вечното сега“) научният журналист Майкъл Лемъник описва света на Джонсън и разказва историята на живота й преди заболяването, в който тя е била илюстратор (рисувала корици на сп. New Yorker), частен пилот и талантлив любител цигулар. Джонсън не може да си спомни биографични подробности за своя живот, не помни нищо от историята и не запомня нищо ново. Забележителното е обаче, че тя може да говори експертно за създаването на изкуство и твори изкусно илюстрирани ребуси за търсене на думи. Все още свири на виола с вещина и изразителност и може даже да научи нова музика, макар че никога няма да си спомня, че я е виждала преди.
Невроучените проявяват любопитство към мозъка на Джонсън, отчасти защото нейното образование и опит преди болестта й контрастират рязко с тези на най-известния амнестик, познат на науката, Хенри Молейсон. Лемъник преплита историята на „Пациента Х.М.“, както го наричали, с тази на Джонсън. Молейсон получавал припадъци от детството си и работел само черна работа, докато хирургична операция на двайсет и няколко годишна възраст не унищожила хипокампуса му. По онова време, през 50-те години на ХХ век, последвалата от това амнезия била неочаквана, подтиквайки към провеждане на 50-годишно изследване на мозъка му, довело до фундаментално осъзнаване на ключовата роля на хипокампуса за изграждането на съзнателни спомени.
Специалистите научиха, че запомнянето на това, „какво“ се е случило, е различно от запомнянето на това „как“ да правим нещо. Изследвайки Джонсън, те откриха, че тя става по-добра в свиренето с практиката, въпреки че нотите никога не й изглеждат познати. С помощта на инструменти като функционален ЯМР сега учените могат да задават по-дълбоки и сложни въпроси, отколкото по времето на Хенри Молейсон, относно това как функционират различни системи в мозъка, свързани с паметта.
За разлика от Молейсон, чиято анонимност била пазена до смъртта му през 2008 г., сестрата и майката на Джонсън смятат, че животът й преди болестта е важна част от историята й, и затова позволиха на журналистите и учените да използват пълното й име. Лемъник интервюира нейното семейство, колеги и приятели, за да обрисува портрет на възпитанието и уменията й.
Ако в книгата липсват отговори, то е, защото мозъкът на Джонсън е обект на изследване едва от 2010 г. „Забележителният мозък на Лони Сю все още има да разкрива много тайни за загадъчното нещо, което наричаме памет“, пише Лемъник.
Елица ТАНЧЕВА
