Брой: 36, 4 септември 2014 - ЕБОЛА

Разговор на Атанас Цонков с Любен Марков

Любен Марков е братовчед на Георги Марков. Занимава се със „случая“ Георги Марков от 1990 г. и представлява в страната ни брата и съпругата на писателя (упълномощен представител).
• Кой е Георги Марков?
– Георги Марков е роден през 1929 г. в София, в семейство на фелдфебел от войската. Георги завършва Втора мъжка гимназия в София, следва химия в Русе една година и след закриването на факултета преминава в София, където се дипломира като инженер химик в тогавашната Политехника „Сталин“ през 1953 година. Още като юноша заболява от туберкулоза, прекарва значително време в санаториуми, където в ранна възраст среща СМЪРТТА. Чете много, опитва се да пише и в края на 50-те години се появяват първите му две книги – „Цезиева нощ“, сборник с разкази и „Победителите на Аякс“ – научнофантастичен роман за юноши.
В началото на 60-те години се утвърждава като млад, перспективен писател – романът му „Мъже“ през 1962 г. е отличен като най-добър на съвременна тема и Георги Марков е приет директно в Съюза на българските писатели. Сценарист е на два филма – „Мъже“ и „Анкета“, с няколко пиеси пробива и в драматургията. Утвърждава се сериозно в литературата с „Жените на Варшава“ и „Портрет на моя двойник“. Привлечен е за съсценарист на телевизионния сериал „На всеки километър“. Има още много неща за неговото творчество, което подробно е описано в Интернет, а аз бих искал да се спра на връзките и контактите на Георги по онова време, както с властта, така и с други личности, повлияли впоследствие върху неговия личен и литературен живот.
• Кои са тези личности?
– Най-напред искам да посоча първия човек в държавата – Тодор Живков. Както описва Георги по-късно в „Задочни репортажи“, в 11 глави – близо 60 страници – срещите са между 1965 и 1968 г. и три на брой, като първите две са по покана на Живков, а последната е в ЦК на БКП по искане на Георги по повод спирането на една негова пиеса във Военния театър – „Да се провреш под дъгата“. На срещата по настояване на Георги е присъствал и режисьорът Асен Шопов. Не мога, а и не искам да преразказвам Георги Марков, но ако някой се интересува от него, нека прочете „Репортажите“ – 800 страници, за които според мен, разбира се, важи една стара мъдрост: „Живите затварят очите на мъртвите, мъртвите отварят очите на живите.“
• Кои са другите?
– През 1967 г., след излизането на „Жените на Варшава“, водещият културната програма на Българската секция на Би Би Си Петър Увалиев дава висока оценка на новелата и по-късно установява контакт с Георги. По това време Увалиев работи с Карло Понти – филмов продуцент и съпруг на София Лорен, и предлага на Георги да напише сценарий на „Жените на Варшава“, който да бъде реализиран на Запад. Георги ми е показвал една пощенска картичка от Увалиев, че той е намерил мястото на снимки в Испания! Представяте ли си каква еуфория за Георги е това? Да ти снимат филм на Запад – и това е през 1968 г., годината на Пражката пролет!!! Георги, макар и трудно, но имаше възможност да пътува на Запад (отделно някога ще обяснявам защо и как уреждаше пътуванията, защото това поражда и сега много коментари).
Така или иначе, филмът не се снима нито в Италия, нито в Испания, нито в Англия, но Георги през 1969 г. замина първо в Италия, след това – в Англия, където остана до смъртта си през 1978 г. Причината за пропадането на проекта е кризата в европейското кино, продължила няколко години след 1969 година.
• Заминаването на Георги за Италия през 1969 г. заради филма ли е или има и други причини?
– Има! На 15 юни 1969 г. има предпремиерно представление на пиесата на Георги „Аз бях той“ в Сатиричния театър. Режисьор е Нейчо Попов, но той получава инфаркт и Методи Андонов режисира спектакъла. Пиесата е спряна и се подхвърля на Георги, че е написал „чешка пиеса“. Негов „високопоставен“ приятел го съветва да замине за известно време в Италия при брат си, докато се успокоят нещата. Брат му Никола е емигрант със семейството си от 1963 г., което е тема за обяснение по-нататък, защото и това е голяма сага.
Искам да добавя, че за 9 септември 1969 г. в Театър „Сълза и смях“ е планирана премиера на пиесата „Комунисти“, възложена му по случай 25 години народна власт. Пиесата е документална, по разпити на петима арестувани комунисти от полицая Гешев. Режисьор отново е Асен Шопов, а в ролята на Гешев е тогавашният директор на театъра Иван Кондов. Пиесата е спряна, директорът е уволнен и лично вторият човек (тогава) в държавата Венелин Коцев забранява на Иван Кондов да играе отрицателни роли...
• Какво прави Георги Марков в Италия?
– Основното нещо е очакване от Увалиев за реализация на „Жените на Варшава“. Но това се отлага заради кризата. Георги пътува за Англия в началото на 1970 г. и Увалиев му възлага драматизации по руска класика (която Георги добре познава). Спомням си, че търсихме тук и „Призраци“ на Ибсен на български, както и много българо-английски речници. Георги имаше официално разрешение (виза) до септември 1970 г. Поиска неколкократно удължаване на визата още една година, което му беше разрешено лично от външния министър Иван Башев в последния момент. Това разтакаване, слуховете за Георги по софийските театри и културни сборища направиха завръщането му в България невъзможно. В България още в началото на 1971 г. се открива ДОР (Дело за оперативно разследване) на обект „Скитник“ под №33669 в Шесто управление на Държавна сигурност (ДС), а по-късно, под същия псевдоним, се открива и дело №14150 в ПГУ (Първо главно управление на ДС, занимаващо се с външното разузнаване).
• С каква цел?
– Георги става контингент, обект на ДС и в края на 1972 г. на закрито съдебно заседание е осъден на 6,5 години затвор за незавръщането си в България и за това, че се е поставил в услуга на чужда държава с цел да отслаби властта на Народна Република България, като е разпространил по Радио „Дойче Веле” есета с клеветнически твърдения. Това е по чл. 101 и 108 от Наказателния кодекс.
Представям ви реакцията на Георги в писмо от 12 януари 1973 г. (Виждате го долу, в карето на двете страници).
• Какво става по-нататък с Георги Марков?
– Георги Марков започва работа в Българската секция на Би Би Си през 1972 г., като започва след време да води културната програма, която повече от 20 години е периметър на Петър Увалиев. Отношенията им изстиват още през 1971 г., когато в Лондон е Людмила Живкова и Петър Увалиев й е консултант и помощник за дисертацията в Оксфорд. Сложни отношения, защото Георги бяга от това, към което се стреми Увалиев. През 1971 г., лично по покана на Венелин Коцев, Увалиев (Повече за Петър Увалиев – като му дойде времето, Ат.Ц.) посещава България след близо 25 години емиграция. (Естествено поканата е от бащата на Людмила.)
Тук искам да се спра на темата за емиграцията. Несравними са пътуванията преди 1989 г. в една посока и на сегашните емигранти, които в сравнение с другите са нещо като екскурзии. Не знам дали някой сега си спомня за паспортната одисея преди 1989 г. За рисковете при бягствата през граница, за присъдите за невъзвращенство, за лишаване от правото да получаваш писма, колети, пари или да ти четат писмата. Да лишават родителите да посещават децата зад граница, да не говорим за отношението на властите към роднините на емигриралите, особено тези с политическа окраска. Да ти изключват телефоните или да записват разговорите. А зад граница Държавна сигурност работеше изключително добре да разединява българската емигрантска общност, да вербува и внедрява агенти, да създава интриги и раздори. Георги е написал едно чудесно есе, прочетено по Радио „Дойче Веле“, със заглавие „Екзотичният образ на българина в чужбина“.
• Кой уби Георги Марков?
– За мен е по-правилно да се попита: защо бе убит Георги Марков?
Обяснявам: през лятото на 1990 г. по покана на вдовицата на Георги бях 3 месеца в Лондон. Спях в кабинета на Георги, там беше неговата библиотека и архив, запазен след смъртта му. Не мога да опиша това изживяване при подреждането на над 200 есета, писани 8 години за Радио „Дойче Веле“, неговите работни записки за Би Би Си и Радио „Свободна Европа“. Преработеният роман „Покривът“ и „Жените на Варшава“, материали за проекта „Нов Златорог“ и всичко това не остави в мен капка съмнение защо е бил убит. Съдържанието на тези материали, четени по „вражеските“ радиостанции Би Би Си, „Дойче Веле” и „Свободна Европа“, са достатъчен мотив на българската държава да „неутрализира“ Георги Марков. След 1990 г., при разследванията на военното и цивилни следствия, бе категорично установено, че ДС е извършила подготвителни действия и е организирала убийството на Георги Марков. Веднага след промените бяха унищожени досиетата на Георги – 10 тома в Първо главно управление (външно разузнаване) и 6 тома в VI управление (управлението, което следи интелигенцията в страната). Имаше процес за унищожаване на досиетата, като генерал Стоян Савов, зам.-министър на МВР, се самоуби 2 дни преди процеса, а шефът на ПГУ – ген. Владимир Тодоров, бе признат за виновен и лежа 10 месеца в затвора. Интересното е в това, че Владо Тодоров не беше осъден за унищожаване на улики за подготвяне на убийство, а за това, че е унищожил някакви документи преди законния срок. По-нататък следствието в различни състави и прокуратурата, като добър адвокат на държавата, с различни похвати (някои престъпни) дочака абсолютния давностен срок и прекрати делото миналата година. Но това е тема за стотици страници – да се види кой какво е вършил и свършил. За нашата фамилия (а не само за нея) следователите в началния период – Богацевски и Карайотов – стигнаха до дъното. Съвместно с шефовете на отдела по антитероризъм на Скотланд Ярд – Крис Бърд и Дейвид Кемп, много свидетели от времето на подготовката и убийството беше създадена реална картина за организаторите и извършителите на това престъпление. И като се знае, че независимата правосъдна система зависи изцяло от политиците, а те, леви и десни, се ослушваха и нямаха политическа воля за решаване на проблема, което пък даде възможност на независимите медии за 25 години така да дискредитират образа на Георги Марков, че и той на оня свят сигурно е повярвал, че е агент на 100 разузнавания, че е починал, защото котката Дейзи го е одраскала и какво ли още не. Оказа се, че закритият през 70-те години отдел по дезинформация към ДС работи перфектно в днешно време в лицето на почти всички елитни журналисти на прехода. Много от тях се оказаха школувани агенти, а други си останаха предани на комунистическата партия (пардон – на социалистическата).
Журналистът Христо Христов написа две книги с обем около 1000 страници, като образец на разследваща журналистика – „Убийте „Скитник“ и „Двойният живот на агент „Пикадили“. В тях има посочени повече от 500 архивни единици, които дават изключителна информация за подготовката, убийството и последствията от убийството по света. Следователят Андрей Цветанов определи тези книги като „литература“ и си мисля, че Институтът по литература при БАН може да бъде една малка клетка към архивите на МВР и ПГУ отпреди промените, защото там бъка от такава „литература“. Но за действията, или по-точно за бездействията, на следствието и прокуратурата при интерес на обществото може много да се говори, и то с факти и персонално.
• Компроматите?
– Компроматите за Георги Марков (На тези компромати и техните автори ще дадем отделно, самостоятелно място по-нататък, Ат.Ц.) сигурно по обем са равни или са повече от това, което е написал. Радио, телевизия, книги, вестници, списания, електронни сайтове и други не спират да бълват. Широка тема за стотици страници! Наскоро гледах по БНТ, Канал 1 – в предаването „История.BG”, излъчено директно, на тема „Героите на България“, свързано с 2 юни. В тази рубрика пред публика участват известни историци, специалисти, журналисти, които развиват различни исторически тези. В това предаване участваше и известният и популярен историк проф. Пантев от Алма Матер. Не споря с професора дали герои са само тези, които са загинали с оръжие в ръка за свобода (искам да му напомня, че след 1981 г., след смъртта на Людмила Живкова, няколко години на тържествените проверки на 2 юни името й бе споменавано като загинала за България). Защо тогава професорът не е реагирал? Сигурно не са го питали...
Но се обръщам към предаването по БНТ. Някъде в средата, около 35-ата минута, беше прочетена част от есето на Георги Марков „Героите“ от водещия. Журналистката Ирина Недева каза, че нашите консенсусни герои са само от Възраждането, а има и други, които са дали себе си за свободата на българите. Нямам спомен дали Ирина спомена името на Георги Марков, но реакцията на професора беше: „Съжале, боку! Даже и да е убит, Георги Марков е наказан!“ И след това: „Да беше извадил пистолет срещу Тодор Живков, когато е ловувал с него.“
Имам два въпроса към професор Андрей Пантев. Сигурно ЗНАЕ, защото е автор на 40 книги, исторически сборници и енциклопедии, на повече от 300 публикации, носител на приза на Световната академия „Платон“, та няма начин да не знае, ЗАЩО е наказан Георги Марков и кога е ходил на лов с Тодор Живков?

12 януари 1973 година, Лондон
Мили майко и татко,
да сте ми живи и здрави и все такива хубави оптимисти, каквито винаги сте били. Благодаря най-сърдечно за татковото писмо от 29 декември, благодаря му за куража, за поведението и за вярата в мене, благодаря ви и на двамата, че сте ме родили и отгледали и само съжалявам, че ви създадох не малко горчивини и че на тия години е съдено да не сме заедно. Но и аз съм убеден, че дето вода е текло, пак ще потече...
Татко ми съобщава, че съдът при закрити врата (защо не открити?) ме осъдил на половин дузина години затвор, че и нещо отгоре. При черната слава, която българският съд има, осъждайки безброй невинни хора на смърт и затвор, това не е изненада. Само ми напомня колко правилен път съм избрал. По обвиненията мога да ви кажа, че и по двата параграфа те са неверни.
Първо, аз не съм избягал, а от страна на властите изкуствено и нарочно бяха създадени обстоятелства, които ме поставиха в положение на „изгонен“. Някои хора у нас трябва да си оправдават заплатите, като си измислят врагове. Спирането на пиесите ми, обвинения срещу мене, изваждането ми от „На всеки километър“, който е мое създание, заплахите и шантажите срещу мене започнаха много дълго време, преди да съм предприел каквото и да е и без никакъв повод от моя страна. Очевидно се целеше да се направи моето завръщане невъзможно.
Второ, никога не съм служил и не служа на никаква чужда държава или организация, Би Би Си, където културната програма е независима радиостанция, в която работят хора от цял свят и която неведнъж е предавала обективни и положителни отзиви за България. Колегите ми от унгарската, полската, румънската и югославската секция си ходят в родните страни по няколко пъти в годината, без никой някога да се е сетил да ги обвинява, че работят в Би Би Си. Дори хората от руската секция си ходят в Русия. Не им ли се струва на българските милиционери, че прекаляват?
Трето, никой никога тук до ден-днешен не ми е казал какво да пиша и какво да говоря. Всичко, което съм писал и говорил, е мое собствено мнение независимо от това, че на много хора не се харесва. Съгласно собствената ни конституция и хартата за правата на човека на ОН никой не може да ми отнеме правото на мнение. Мнения нямат само безсловесните. При това мое мнение никога не съм си кривил душата, а съм казвал и казвам неща, които съм казвал лично на председателя Тодор Живков. Аз продължавам да съм на позициите, на които винаги съм бил и когато писах „Мъже“, и когато писах пиесите си и от същите позиции на безкомпромисна вяра в същите човешки идеали, аз осъждам решително ония дребни човечета, които ги пренебрегват.
Четвърто, никой не може да ме вини, че работя за пари. Всеизвестен факт е, че никой тук не плаща така богато както българската власт. С напускането на страната аз загубих малко повече от 30 000 лева от неизплатени, изпълнени договори с телевизията, киното, театрите и разни редакции, плюс недадената ми Димитровска награда за „На всеки километър“, за която и децата знаят, че е моя.
Очевидно трябва голям кураж и вътрешна сила, за да се решиш да пренебрегнеш охолния живот, който имаш в България, и да предприемеш един риск с всички последвали мъки.
Пето, аз съм писател, бях един от първите писатели на страната си, което между впрочем беше признато. В качеството ми на писател аз имам право на трибуна. Щом като ми отказват такава трибуна в родната ми страна, аз съм в правото си да я намеря, където мога.
Дълбоко съм убеден, че времето ще постави всичко на мястото му. На основание на това, че през целия си живот направих много по-малко грешки, в сравнение с огромните и неизброими грехове на властите, които си позволяват да ме съдят, аз вярвам, че и този път съм прав. Щом се отнася до бъдещето, аз вярвам, че ще успея да напиша ония произведения, които ще докажат най-убедително правотата на моята постъпка и убеждението ми, че хората преди всичко трябва да са човеци.
Затова вие двамата нямате никакво основание нито да се безпокоите, нито да се срамувате. Срамът и страхът са за моите съдници. Абсолютно съм убеден, че в края на краищата, всичко ще бъде така, както трябва да бъде.
Мислех да напиша писмо до Тодор Живков или до Павел Матев, но реших, че е безпредметно, защото те са жертви на системата, в която живеят, и при най-пълно разбиране на моето положение не биха могли да направят нищо. Поради това пиша само на вас, като ви моля още веднъж да извините безкомпромисния ми тон.
Сега ви желая и на двамата здраве и най-дълбоки старини, за да дочакаме заедно времето, когато лудите ще се налудеят и умните ще поумнеят.
Целувам ви и двамата, а на татко желая най-хубавия Ивановден, с много вино и добри приятели.
Ваш: Г=о

Забележка: Специални благодарности ще изкажем на всеки, който би могъл да ни предостави допълнителни, достоверни сведения за писателя Георги Марков. Нашите адреси: София 1606, ул. „Свети Иван Рилски“ 24 Б, офис 3; e-mail: info@lechitel.bg, office_lechitel@yahoo.com; тел. 02/953-27-45, за Атанас ЦОНКОВ.