Виолета Радева е завършила българска филология, а после и философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. В Института по философия при БАН е защитила докторска теза за идейно-естетическите възгледи на д-р Кръстю Кръстев. Работила е като журналист в изданията „Дунавска правда” – Русе, „Кооперативно село”, „Земеделско знаме”, „Подкрепа”, „Родна реч”, „Философска мисъл”, „Общество и право”, „Жената днес”, „София”, „Младеж”, „Славяни”, както и в „Литературен форум”, „Век XXI”, „Народна култура”, „Литературен вестник”, „Свободен народ”, „Демокрация“.
Виолета Радева е сценарист на документалните филми на Българската национална телевизия „Диарбекирски заточеници”, „В примката на мълчанието. Змей Горянин”, „Потомци на Фичето”. Автор е на книгата „Житие на Рилския чудотворец” (2009 г.), на сборника с интервюта с творци, учени и политици „От първо лице“ (2013 г.), съставител е на книгата с интервюта „Невена Крапчева – Спасителното упование“, излязла наскоро (представихме я в бр. 29 на в. „Лечител”).
Виолета Радева
Дълбока нощ. Небето е черно и осеяно единствено със звезди, чиито лъчи трептят, пронизвайки безкрайния Космос. Някъде пролайва куче. Освен ускорените удари на сърцето си, свито от мистичен ужас, породен от мрака, тишината и тревожното очакване, до слуха ми достига и зловещият писък на нощна птица. Почти се задушавам, защото съм се завила през глава в надежда да отпъдя демоничните сенки, танцуващи по стените, щом вятърът разлюлее клоните на крушата пред прозореца.
Започвам да се моля, както ме учеше баба: “Господи Исусе Христе, обичам Те! Господи Исусе Христе, обичам Те!” Ударите на сърцето ми се забавят. Постепенно се потапям в съня.
Разбужда ме бесният лай на Самур и дрънченето на веригата, с която е вързан. Кучето лае все по-ожесточено, веригата се удря в обкованата с широкоглави пирони двойна порта, през която минава изписаната дядова каруца, през която влизат и излизат кравите и стадото овце, когато пастирът ги извежда на паша. Сърцето ми се е качило в гърлото... След малко цялата къща се разбужда. Дядо започва да псува. Чувам как се измъква от леглото, защото пружините скърцат под едрото му тяло. Усещам и лекото като на невестулка суетене на баба из другата стая и я чувам, въпреки затворената врата, как си приказва гневно. Дядо тръшва къщната врата. Слиза по десетте каменни стъпала. Ругатните му се отдалечават, докато крачи тежко през градината към двора. Нещо говори на Самур. Кучето не спира да лае, но някак е набрало вече сила и това го прави по-спокойно. А може би заплахата е отминала? В това време чувам под прозореца на стаята, където спя и който гледа към шосето, бягащи стъпки, тихо разменени реплики и ругатни. Стискам очи. Не смея да помръдна. Биещото в гърлото ми сърце ще хвръкне...
Най-после се сипва зора. Запяват славеи и аз се унасям. Когато се събуждам, слънцето се е вдигнало високо. От кухнята долу се носи сладък мирис на мекици. Когато слизам – рошава и недоспала, заварвам баба да гаси вар в кофата. Вече знам какво означава това. Снощните “гости”! По тях лаеше Самур. Тях псуваше от душа дядо. Заради тях баба кълнеше. И продължава да кълне: “Господ да ви убие дано! Безбожници! Крадци! Вий къщи нямате ли си?!”
Грабвам мекичка и излизам пред къщата с нея. Макар да не мога още да чета, вече знам какво е написано с огромни и разкривени черни букви върху варосаната стена на къщата: “СМЪРТ НА КУЛАКА!”
Продължавайки да кълне злосторниците, тя започва да заличава грозния, заплашителен надпис. През деня ще изсъхне. Но под прясно варосаното място ще остане тъмното петно. С всеки ден то става все по-тъмно и все по-трудно се изличава. Не знам колко нощи и колко сутрини продължава неравната битка с онези, които искат смъртта на дядо и на баба. Всяка вечер лягам със свито сърце и не мога да заспя, колкото и горещо да се молим с баба пред запаленото кандило и иконата на разпънатия Исус Христос с трънения венец. Една вечер дядо се върна прегърбен, мрачен и болен. На сутринта не стана от леглото. Баба ме гонеше да играя в градината, а тя в това време му слагаше компреси по тялото.
Привечер. Автобусът от Русе пристига, шофьорът надува клаксона още щом навлиза в Глоджево, а след малко облак бял прах от настилката на шосето го скрива от погледа ми. И... о, радост и утеха! Пристигат майка ми, баща ми и по-малката ми сестра. Отвеждат ме на другия ден. След време научавам, че братовчед на татко, който бил лесничей, му телеграфирал да дойде, защото в общината нещо говорили сериозно с баща му...
Към този далечен детски спомен днес ще добавя само няколко реда, за да кажа какъв човек беше дядо ми Рад.
От историята на Априлското въстание в Търновско се знае, че четата на поп Харитон тръгва към Дряновския манастир от село Мусина. Сборният пункт не е избран случайно. В Мусина много години е учител Бачо Киро. Тук често отсяда, в дома на прапрадядо ми хаджи поп Иринчо Петров, отец Матей Преображенски. Стефан Стамболов също го посещава. В неговия дом редовно правят събранията си мусинските революционери. Съпрузите на три от дъщерите му загиват в Дряновския манастир: Христо хаджи поп Иринчев (брат на Бачо Киро, но приведен зет, затова приел името на тъста си), даскал Петко Генов и Гено Рачевски.
Но Мусина е избрана за сборен пункт на четата по друга причина. Тя е чисто българско село, в което турчин няма право нито да осъмне, нито да замръкне. Тази “привилегия” селото спечелва благодарение на един сърцат и смел свой син, успял да издейства султански ферман. Какво го накарва да предприеме едно рисковано и несигурно пътуване до Цариград?
В края на XVIII век турци от съседното село Каябунар, унищожено от хотнишките селяни след Освобождението, ограбват мусинчени и отвличат двете сестри на чорбаджи Рад Петров. В народна песен, съчинена от местна певица по този повод, се казва:
“Нали бе той в Истамбул ходил,
в Истамбул чак въз султана.
Ферман си Ради донесе,
ферман до търновския валия.
Във фермана пише, говори
какво валия да стори:
турчин през Мусина да’н минава,
минава още остава.
Оттогаз са го турци кръстили
Делирад, Делирад баш хайдутин.”
През лятото на 1848 г. турците от съседното село Емен убиват зверски сина на чорбаджи Рад - Петър Делирадев, на жена му Мина отрязват гърдите, а на снаха му разсичат с ятаган лицето. Неговият внук, също Петър, чичо на моя дядо Ради, загива в Дряновския манастир. Там оставят кости още неговият вуйчо Илия Василев Пенов, както и дядото на моята баба Велика – Гено Димов Рачевски.
В началото на ХХ век нарасналото население на Мусина има нужда от повече обработваема земя, тъй като и без това землището на селото е сравнително малко. Няколко от по-големите родове решават да се преселят в Лудогорието, където заминаващи турци продават евтина и плодородна земя. Родът на Делирадевци – шестима сина и две дъщери, заедно с родовете на снахите и зетьовете си, се установява в днешния град Глоджево. С много труд и постоянство, въпреки войните от началото на века, в които дядо ми е участвал и имаше ордени, той съумява да създаде стабилно стопанство. Баба ми беше родила трима сина и две дъщери. Едната, родена след първородния син, починала едва четиригодишна. По тази причина баща ми и големият му брат имаха относително голяма разлика. Върху този първи син и жена му пада и най-голямата тежест при закрепването и замогването на семейството. Баща ми и по-малкият му брат изхвръкнали от семейното гнездо рано-рано – в Русе, където баща ми се установява. Дядо ми е притежавал около 150 декара ниви, 4 декара лозе, каруца, кабриолет, коне, крави, овце, редосеялка, брани и всякакъв необходим селскостопански инвентар. Беше сръчен човек, разполагаше с дърводелски тезгях и майстореше маси, столове, шкафове, майстореше и поправяше на близки и приятели...
Накрая, подложен на психически и физически тормоз, минаващият 60 години мъж-канара се предаде. Взеха му всичко. Той не стъпи в текезесето...
