Названието явно е неточно. И което е по-важно: то е несправедливо, крадливо, чак противобългарско.
Неточно е понеже и днес го използват в църкви, ала не от всички славянски, католиците предпочитат латинския. Казвайки (църковно)славянски, свеждаме го единствено до отколешни времена, кога обслужвал е всите славяни. Ала румънците не се водят славяни, пък (църковно)славянски ползват, несъответствието личи.
Несправедливо е, защото създаден е не въз основа на всички тогавашни славянски езици, а само от наший говор мил. И казвайки (църковно)славянски, туряме знак на равенство между заслугите на всички славянски езици в неговото възникване и развой. По тоя начин повтаряме точ в точ вица: ти си изял едно пиле, аз не съм, средно статистически и двамцата изяли сме по половин пиле. Повече от ясно, с тая постановка губещият, ограбеният, окраденият е българският език, коварно приравнен (чети принизен) дo ония славянски езици, дали нищожен, никакъв принос в църковнославянския.
Противобългарско названието е, защото лукаво прикрива кой - българите - дал е църковнославянския. С туй именце излиза, че той няма нищо българско в себе си. Ибо тая хитровата лепенка предназначена е не толкова за познавачи, на тях картинката е ясна (отделен въпрос е дали я открито възприемат), а най-вече за обикновени люде, каквито биват и другородци, и нашенци. Пък в действителност църковнославянският не е нищо повече от дял в българския, при съответни инородни изводи, но въпреки тях си остава неотменно и неотменимо български, досущ както банатският ни говор си е наш, а не румънски, ако и прошарен с румънизми. Строго погледнато, най-противобългарско е използването на понятието църковнославянски от самите българи. Зер чужди гърла не можем запуши, особено кога са неискрени, по силите ни единствено е ние да избягваме това блестящо с неточност, несправедливост, крадливост, противобългарщина именование.
Какво обаче да въведем вместо очебийно съвсем неподходящото спрямо историческата истина църковнославянски? Отговорът съвсем е прост: църковнобългарски. Обозначението е точно, справедливо и непротивобългарско. Църковнобългарският е именно български език, употребяван за църковни нужди, поради което отликите му спроти останалите пластове в речта ни са напълно естествени. Ама, ще ми се възрази, разширявайки своя пространствен обхват сред други народи, той е поемал и думи, изрази от техните езици. Е, и? От туй мигар станал е някакъв друг освен български? Кой език ограден е с китайска стена спрямо себеподобни? Мигар в латинския не са влизали и влезли поместни особености, които ги няма в първоначалното негово ядро? Но заради туй да сте нейде срещали обозначенийца от порядъка на западнокатолически, църковнокатолически? Ради тия безспорни разлики някой някъде нарича ли го иначе освен латински? Няма даже латинокатолически. Английският пращи от внесени какви ли не другородни слова, защо никой не го нарича иначе освен английски, и то при наличието на северноамерикански, австралийски, канадски негови облици? При необходимост указва се американски английски, бразилски португалски, френски канадски и т.н., но винаги съществителното, същественото стои непокътнато, а прилагателното, в качеството си на второстепенно, допълващо, приляга към съществителното, към същностното. А с църковнославянски и помен не е оставен от същественото: че той - както и да го въртят, сучат въртеливи нечестивци и повярвали им лекоумници - е безвъзвратно български. Случайно ли тъкмо на българския е хищно посегнато чрез църковнославянски? Нали не току-така се твърди, че няма нищо случайно, нищо не става ей така, дори ако тъкмо така изглежда.
Драго ни става кога чуем, прочетем: българският бил е латинският на славянството, а се никак не замисляме щом е тъй, защо тогава на тоя наш латински му викаме не български, ами църковнославянски? Хем българският бил латинският на славянството, хем в името на същия тоя български няма и помен от български: църковнославянски. Случайно ли тая хватка е приложена към българския и не смърди ли на вечното „разделяй и владей”? Какво друго е разпарчетисването на езика ни посредством църковнославянски, не оставящ и намек, че в тоя свещен и отдавна навлязъл в своето писмено второ хилядолетие основополагащ наш слой има нещо българско? Не бива да забравяме, че ако на малцина познавачи работата, сиреч ачик далаверата, е повече от ясна, нищо подобно не може да се каже за простолюдието, още по-малко за инородни простолюдия: пред тях номерът с отсебване/обсебване на българския преспокойно минава, и още как.
Извърши ли се престъпление, за да бъде издирен сторителят, непременно питаме се кого облагодетелствува то. Нали с подлата подмяна чрез църковнославянски имаме филологическо, културно, историческо престъпление, нека се запитаме кой извлича полза от него. В никакъв случай българите. Ние сме ощетени, меко речено. Лепенката църковнославянски скрива (доколкотo е възможно) един от най-големите, а те не са никак малко по брой, български приноси в духовната съкровищница на човечеството. Науката се стреми към точност и ако сполучи, това е постижение. А църковнославянски онагледява крещяща неточност. Самите ние обаче я драговолно търпим: нищо не ни пречи вместо ограбващото ни църковнославянски да въведем въздаващото правда църковнобългарски. Но продължаваме инатливо, мазохистки да се самокрадем. Защо? Кой друг народ освен нас би го правил? Това ни отношение, за да не туря овчедушие, иде от прословутото наше лековерие, граничещо с погибел. Българите сме дотолкова предоверчиви, непрактични, презахласнати по някаква отвлечена духовност, че сякаш реем се из някакъв идеален свят, сякаш не живеем в мира сего, преливащ от завист, лъжа, алчност, ненаситност, а гаче витаем из някакви небъдни селения от чистота, непорочие и благородство. В отличие спрямо съседи и не съседи толкова сме несебични, та понякога страх ме обзема, уви, далеч не безпричинен. Макар да го не съзнаваме, в общочовешкия порив към добро - мимо отрицателните ни черти – отишли сме толкова напред в сравнение с други нам съвременни общества, че сме в положението на агне сред вълци. Да сме агне, според християнството, е хубаво, прекрасно, лошото, злокобното е, че други/те са вълци. Твърдението ни най-малко отрича възвишеност у други народи и приземеност у нас, само сочи значими разлики в степента на съотношение между неизбежните за всеки човек и всяко човешко общество две начала, духовно и веществено.
Ала да оставя тия ми неради умишления относно сам по себе си чудесния превес на чистодушие у нас и да се върна към иженарицаемия църковнославянски. Туй неискрено обозначение трябва да заместим в собствените ни уста и писания (никой не може ни го забрани) с църковнобългарски. В тази крачка тежка дума ще има Българската православна църква. Достатъчно би било тя да отсъди официално, че не възразява да бъде употребявано (редом с традиционно установеното църковнославянски и) църковнобългарски. Уви, тя едва ли ще се произнесе, да бе го желала, кое й е пречило да го предприеме? Но - с цялото ми огромнейшо уважение към обичната Българска православна църква - и без нейното благословение трябва да пуснем в обращение понятието църковнобългарски като по-правилно равнозначие (синоним) на църковнославянски. Нима в западни езици не битуват за него по две имена и никой, включая нас, не възразява, загдето думат му еславонио, еславико на португалски, еславон, еславо еклесиастико на испански, славон, вийо слав на френски...
С право, с горест, с мъка негодуваме пред насилствено, кощунствено пръкнатия македонистки език, кърваво проломил българите на две. С не по-малко основание възмущават ни попълзновенията да бъдат измайсторосани все връз наш гръб и помашко някакво езиче, та чак шопско. И трите, во главе с македонисткия, са разцепвания или поне разколебавания на българската езикова цялост и предназначението им е да откъснат парчета от земите ни. Вмислим ли се обаче в понятието църковнославянски, виждаме, че то не само не е никак благонамерено спрямо нас, но и тъкмо то начева поменатия нееднократен езиков грабеж. Тъй че отвори ли се приказка за посегателства срещу целокупния български език, най-отпред във времето, за жал, стои църковнославянският, не друг, а той – с безропотното му възприемане от родната научна общественост – успешно проправи път на македонисткия, помашкия, та че на шопския: щом номерът с църковнославянския мина, защо да не мине и номерът с македонисткия? Щом българите плиткоумно преглътнаха горчивия хап с църковнославянския, що да не преглътнат и хапа с македонисткия, вече са обръгнали, по ще е лесно.
За невярващи, че с църковнославянски биде ни погодена в крайна сметка баш същата хватка, каквато по-късно приложи ни македонизмът, ще припомня, че руският книжовен език възникна тъкмо върху основата на зле наречения църковнославянски. Несъмнено по-безболезнено е признанието, че великата руска литература изхожда от църковнославянски, нежели от църковнобългарския. Второто название пряко и недвусмислено показва кой стои в дъното на великата руска литература, пък то е неугодно знайно кому, както става ясно кой е омаловажаваният с църковнославянски, чий вклад в руското богатство е премълчаван и потулван. Но повтарям: чужди грехове не можем изкупи, единствено можем го стори с нашите собствени. А те не са никак малко. Един от тях, слава богу, безкръвен (за разлика от македонисткия) е раболепното търпене спрямо църковнославянски. Но с прискърбие трябва да признаем, че безкръвното понятийце църковнославянски е баща на обления в кървища македонски. Зер, веднъж кажеш ли а, ще кажеш и б. И точно тъй стана, подир уж безобидничкото църковнославянски език споходи ни македонски език. Премисляйки какво представляват първият и вторият, трябва да признаем, че първият проправи път на втория, пък той на третия, помашкия, от гърците спретнат, колко му е, будалите българи вече свикнаха да им се езиково изреждат, речено по нашенски, веднъж дадеш ли си задника под наем, тя свърши.
Прочее, църковнославянски или църковнобългарски? Всеки от нас може да направи своя собствен избор: по съвест. Ако все още ни е останала.
Румен СТОЯНОВ
