Станислав Марашки е писател, публицист, литературен критик и преводач, председател на Конфедерацията на българските писатели. Носител е на 34 национални литературни награди, между които почетен знак на Бургас и почетен знак на Министерството на културата „Златен век” за цялостен принос към културата. Марашки е автор на много сатирични книги.
Станислав Марашки
Винаги съм мислил, че много от законите на различни науки, между които литературознанието, са психологически обусловени. Отделните професии привличат като магнит хора с определена психологическа нагласа. Например артисти стават хора, които не могат да си представят живота без овациите на публиката и светлината на прожекторите, а писателското честолюбие често се изражда в политическо и тласка бившите вече писатели към политическа кариера. В този списък, който може да бъде умопомрачително дълъг, заемат своето достойно място и хумористите.
Когато заговорим за хумора и сатирата, не може да не си спомним за мисълта на великия Чарли Чаплин, който твърди, че „за да се смееш истински, трябва да можеш да вземеш болката си и да си играеш с нея. Другояче казано, почвата, от която изникват омайните цветя на хумора, е дълбокото човешко страдание. При това става въпрос не само за обекта на изображение, а и за самата личност на твореца, излял душата си в смях. Документирано е, че звезди като Робин Уилямс, Джим Кери или Уди Алън са страдали от депресия или биполярни разстройства.
Разбира се,
не всички хумористи са депресирани,
а у нас дори е създаден жилавият образ на писателя-шегобиец, чийто хумор облагородява не само обществото, но и него самият. Причината е в това, че най-мощно чувство за хумор имат тъжните хора. И че именно те, в стремежа си да излекуват себе си, лекуват и своите читатели. Затова си мисля, че метафората „смехотерапия” отдавна не е метафора, а научна истина. Още великият доктор по медицина Франсоа Рабле е препоръчвал своята книга „Гаргантюа и Пантагрюел” на своите болни, а днес медицината неопровержимо доказа, че хуморът намалява стреса, укрепва имунната система, редуцира болката, намалява усещането за страх и дори ни кара да се усещаме по-малко самотни.
И колкото повече са проблемите като гореописаните, толкова повече човешката общност, засегната от тях, инстинктивно се насочва към хумористично-сатиричния жанр като форма на спасение. Своето нерадостно сирашко детство Чарлз Дикенс описва в епохалния си трагикомичен роман „Дейвид Копърфийлд”, а не в романизирани трагедии от рода на „Без дом” от Хектор Мало.
Трудно ли е тогава да се досетим, че в условията на
съвременното българско битуване хуморът и сатирата процъфтяват?
Още повече, че нашенският хумор винаги е бил повече злободневен, тоест такъв, който осмива не човешката природа, а социалните проблеми. Разбира се, у отделните автори палитрата от внушения и нюанси е различна, макар и да не излиза от общата тенденция. Прав е сатирикът Александър Щинков от Кърджали (автор на остро-социални фейлетони, носител е на множество награди за текстове, които бъркат дълбоко в човешката душа и изваждат на показ нейните недъзи), който казва: „Редакциите насаждат традиционен собственически периметър. Оформила се е една привилегирована каста, която безсрамно се подрежда на опашката за награди и в калабалъка рядко остава място за некороновани. Така се затрива и българската култура. От тези - „божествените“. И за съжаление наблюдаваме как умира и читателят.”
Както подчертах,
българският хумор традиционно не е просто развлекателен, а носи в себе си белезите на времето.
Още Добри Войников със своята „Криворазбрана цивилизация” разрешава преди всичко обществени проблеми, а не се взира в характера и постъпките на един-единствен типаж, готов всеки миг да произнесе нравствената си присъда над него. В по-нови времена един литературен критик упрекна Станислав Стратиев, че в комедиите му се оглеждала злободневната проблематика и той се въртял непрекъснато в нея като в омагьосан кръг. Всъщност Стратиев просто стъпваше здраво на традицията в едно борещо се за непостигнатите си идеали общество, което впряга всичките си ресурси за оцеляване.
В човешкото общество е наложена максимата, че „светът е оцелял, защото се е смял”.
Като всеки метафоричен изказ на природна закономерност и този израз куца откъм достоверност заради неизбежната доза художествено преувеличение в него. Един медиум, убеден, че може със силата на волята си да спре влак, застава на железопътните релси и влакът го прегазва. Човешкият род оцелява благодарение на цялостната система от обществени дейности, като генерирането на смях е важен елемент от тях. Той укрепва човешкия инстинкт за оцеляване и съхранява нашето духовно здраве. Този забележителен резултат се постига посредством намаляване на психическото напрежение и „градивното „порозовяване” на погледа към света, защото смеещият се човек не вижда драмите в такива жестоки цветове, в каквито ги вижда самоувереният реалист, пренебрегващ хумора като нещо второкачествено.
За щастие днес телевизионният бум на развлекателни предавания дава много широко поле за изява на хумористите, отколкото преди. Разширява се и спектърът на отразяваната проблематика, обогатяват се традициите. Дотолкова, доколкото специфичните условия на българския преход налагат известни финансови рестрикции, българският хуморист не може да разчита на баснословни постъпления от хонорари. Но нима това не е съдбата на всеки човек на словото, който е избрал честността за свое верую? Михаил Вешим сподели, че фактът, че редакторите на в-к
„Стършел” се возят с рейса, а не в скъпи лимузини, е техен съзнателен избор. Разбира се, в други случаи хуморът може перфектно да влезе в ролята на вярното на някоя партия куче, което лае по точно определен политически опонент. Картинката е позната, различни са само нейните герои. Често читателят или зрителят, комуто се поднасят сатиричните оценки, прозира и техните поръчители. Такава сатира не може да бъде силна, защото няма литературно-художествени достижения там, където писателското слово не избликва от сърцето. Но дори и в този случай хумористите заслужават поклон, защото вдигат духа и активизират скритите интелектуални заложби, изразяват весело гледни точки, които, спорни или не, доставят специфичен адреналин, който усъвършенства човешката природа и обществото като цяло. В сатиричната книга „Упорити петна” писателят Владимир Шишков споделя за този проблем със себеирония: „Някога публикувах хумористичните си творби в периодични издания, съобразявайки се с тогавашните творчески изисквания – за Партията и Правителството - или много хубаво, или съвсем нищо! След отпадането на член първи от онази конституция, нещата коренно се промениха. Сега за Партиите и Правителствата трябва да се пише или много, ама много хубаво, или съвсем, ама съвсем нищо! Съобразих се и с това изискване и пишех така, като че ли написаното се отнася за някой си друг субект. Рядко се сещаха да ме оплюват или заплашват – онези или не четяха, или не разбираха писаното слово. Така изгря за мен творческата свобода, на която се радвам и до днес.„
Често ми задават въпроса: „Аз мога ли да се науча да пиша хумор?” Моето мнение е, че
писането на хумор като всяка човешка дейност може да се научи
Но така също като всяка човешка дейност може да се прави различно добре. Преди всичко трябва да се подчертае, че са рядкост професионалните хумористи, които разчитат на находките на капризното вдъхновение. Покойният Ясен Антов в ежедневния си живот беше един формално строг човек, който винаги ходеше облечен в официален костюм и тази външна униформеност съответстваше на един силно математизиран подход към хумористичното творчество. Със Сергей Трайков сме се шляели дълго по улиците на София, търсейки съзнателно финала на проекта за хумористичен разказ. Не за да служа на творческото си Аз, а по-скоро, за да илюстрирам тезата си, бих напомнил, че аз съзнателно изградих себе си като хуморист и сатирик в резултат на задълбочен анализ както на комични творби, така и на теоретични трудове. Влязох в храма на хумора и сатирата през вратата на литературната критика. И все пак хумористът, колкото и да вкарва съзнателна аналитика в творческия си процес, прилича по-скоро на билкар, който знае лечебния резултат и какво го предизвиква, а не на лекар, който може да си обясни физиологията на болестта.
Често се шегувам, че
добрите хумористи в България са „два файтона хора”.
Те обикновено се знаят по име и дори тогава, когато не са близки приятели, чувстват някакво особено родство помежду си. И както може да се очаква, веднага се разбира, когато обслужват талантливо силните на деня. Бургаският сатирик Стоимен Стоименов - автор на жигосваща сатира, водил дълги години борба с тоталитарния режим, обича да се шегува:” Не се страхувам и воювам със съдебната ни система”.
В близкото минало Михаил Жванецки беше едва ли не официален руски хуморист. Съпричастността му към определена политическа върхушка в Русия бързо го извади изпод светлината на прожекторите и мястото му стремително беше заето от далеч по-гъвкавия Михаил Задорнов. В това отношение българският обществен модел силно наподобява руския, като за съжаление не може да следва по съдържателност на темите и внушенията. И у нас необходимостта от пазарна реализация неминуемо води до опошляване, срещу които дълги години се бори Борис Арнаудов. И до днес помня какъв автограф ми написа върху една своя книга: ”На Станислав Марашки – моя верен съратник в борбата срещу опошляването на българския хумор”.
И той, и силистренецът Велико Огнев, и кубратчанинът Димитър Атанасов, и дълбокият Румен Леонидов никога не са си позволявали снижаване на критериите, само и само да задоволят масовия вкус!
