Младен ВЛАШКИ
Когато г-ца Мартина Зиновиева ме покани да напиша този текст, тя пожела да отговоря на следните въпроси: „Кои книги всеки българин трябва да прочете през живота си и защо? Кои са романите, без които нашето съзнание остава незавършено и без бъдеще?“.
Доста доверчиво се съгласих поради хубавата идея в нейното предложение да бъде ориентирано и подкрепяно доброто четене в днешната иначе доста комерсиализирана сфера на литературно предлагане. Колкото повече се опитвах да отговоря конкретно на въпросите, толкова ми ставаше ясно, че тази задача не може да бъде изпълнена коректно. И то не само поради разбирането за „личен вкус“, който предопределя нашия читателски избор. Не и поради жанровото определение за роман. А поради самото естество на четенето като човешка практика, която не може да се сведе до един-единствен правилен списък от книги – това би противоречало на основната характеристика на четенето: то е личен процес, лично общуване - читателят остава насаме с книгата и независимо дали чете за познание, или за удоволствие, особено когато чете роман, в съзнанието му се изгражда свят от образи, за които единствено той е подготвен. Образи и като конкретна визия, и като чувственост, и като проблематика, която го занимава. В зависимост от натрупания опит в четене, от начина на живот, от възрастта, дори от пола тези образи са различни.
Затова реших, че ще се опра на личния си вкус и опит, като изхождам от професионалното си разбиране за това
що е добър роман и какво изобщо означава да се четат романи
При това ще се насоча към днешни български романи. Защото, ако човек иска до постигне максимално добро съзнание, би могъл например да чете книги като „Кой съм аз? И колко сме?“ (2012) от Рихард Давид Прехт и да положи съвременното схващане за това какво представлява човекът в културно-историческите рамки на модерния живот чрез „Култура и етика“ (1990) от Алберт Швайцер; ако иска да конкретизира подобно познание като днешен българин, тоест да го положи исторически в една национална представа, няма как да стори това без помощта на „Записки по българските въстания“ (2016) на Захари Стоянов, „Строители на съвременна България“ (2015) от Симеон Радев, „Капитализмът в България“ (1998) от Стоян Бочев и „Българският комунизъм – социокултурни черти и властова траектория“ (2009) от Ивайло Знеполски. Но това са все книги, чието четене апелира директно към познанието и съзнанието и прочитът им не преминава през въображението както при романите. Но от друга страна, съществува пряка връзка между книгите на З. Стоянов и Симеон Радев и Иван-Вазовия роман „Под игото“ (2005) или между тази на Ст. Бочев и Димитър-Димовия роман „Тютюн“ (2009). В подобна връзка и с оглед на българския тип съзнание полезно е четенето на всякакъв вид мемоарни книги - една от най-добрите у нас е „Път през годините“ (2015) на Константин Константинов.
В този контекст на взаимовръзки между човешко съзнание, национална памет и осмисляне на българската история от модерна гледна точка, но и по художествен път най-интересни, четивни и професионално направени са романите: „Възвишение“ (2017) от Милен Русков – за нашето Възраждане; „Чамкория“ (2017) на същия автор и „Една и съща нощ“ (2014) на Христо Карастоянов - за двайсетте години на ХХ век; „Следеният човек“ (2009) от Веселин Бранев, „Физика на тъгата“ (2017) от Георги Господинов и „Послепис“ (2016) на Хр. Карастоянов – за времената на социализма в България; „Крадци“ (2008) от Атанас Липчев и „Разруха“ (2014) от Владимир Зарев – за годините на прехода. За случващото се днес като резултат от обезлюдяването на българските села и отчуждаването на българина от християнските традиции в тази поредица достойно място заема „Камбаната“ (2017) на Недялко Славов, а за проявленията на родовия ген преди и сега разказва „Проклятието на жабата“ (2016) от Емил Андреев.
И щом вече стана дума за днешни български романи, нека се опитам да дам един общ отговор защо именно като добри романи
...
Цялата статия може да прочетете във в. Лечител
