Сигурно сте чували, че самотата има реални физиологически последствия и може да бъде много опасна: тя е свързана с болести на сърцето, безсъние и депресии.
Вредата от социалната изолация е съпоставима с последствията от злоупотребата с алкохол и наркотици. Освен това самотата по-точно, отколкото затлъстяването прогнозира вероятността от ранна смърт.
Ако говорим за самотата в умерени количества, все едно говорим за ползата от уединението. „Самотата е хубаво нещо, при условие че след това правим онова, което е нужно - възстановяваме своята връзка с другите хора. Тази емоция сигнализира, че имаме по-малко пълноценни или значими социални контакти, отколкото би ни се искало, и че в нашата психологическа система нещо е нарушено”, смята немският психолог Майке Луман.
Този биологичен механизъм се е развивал в течение на хилядолетия, предупреждавайки ни за потенциално опасно ниво на изолация. Днес изолацията вече не е толкова опасна: самотният гражданин има по-малко шансове да умре от глад или да бъде изяден, отколкото самотния доисторически ловец. Но причината, поради която самотата и днес предизвиква толкова силна болка, остава неизменна.
Мнозина с удивление възприемат идеята, че самотата може да бъде нещо хубаво. Това става очевидно, ако помислим за смисъла и предназначението на физическата болка. Пулсиращата болка в корема въобще не ни харесва, но това е „хубаво”, защото ни кара да потърсим лекарска помощ и да изясним какъв е проблемът. Ако се изразим на езика на програмирането, болката е особеност на програмата.
Ако ние упорито отказваме да мислим за емоциите в такъв ракурс – като за предупредителни сигнали, то вероятно това е така, защото ни звучи като обвинение. Опитайте да кажете на самотния човек, че трябва повече да общува с други, да посещава различни публични събития - той ще възприеме това като пряко посочване на неговия главен недостатък – самотата. Така също и някои форми на депресия се развиват като ответна реакция на тежка ситуация, която е необходимо да се реши: може би е дошло време да се прекратят някакви отношения или да се разреши някакъв вътрешен конфликт. Но ние предпочитаме да не чуваме това: много по-лесно е да се обясни депресията с „химически дисбаланс” в организма. Ние я лекуваме като основен проблем, докато в много случаи тя би трябвало да се разглежда като симптом.
(Бел. ред. Депресията може да се облекчава с природни средства. ДИНАФОРС® екстра стронг е отличен продукт за целта. За безсъние е подходяща финландската добавка Мелатосел. И за двата продукта ще научите повече на стр. 23.)
В света все повече хора предпочитат да живеят сами за себе си и тази тенденция вече е невъзможно да остане незабелязана. Но книгата на американския социолог Ерик Клайненберг - „Животът соло - нова социална реалност”, навярно ще промени представите на мнозина за съвременния феномен на „самотниците”. Основавайки се на десетки авторитетни изследвания и стотици лични интервюта, Клайненберг показва, че ние все по-малко искаме да делим своя дом с други хора. Във все повече страни по света идеалът за „традиционното семейство” остава в миналото. Днес сами живеят повече от половината американци. Една трета от домакинствата в Япония се състоят от един човек, а най-висок ръст на самотниците се наблюдава в Китай, Индия и Бразилия. В световен мащаб броят на тези, които живеят сами за периода от 1996 до 2006 г., се е увеличил с една трета. Все повече хора, когато в тях се появи възможност да имат собствено жилище, избират преимуществата на свободния живот в самота.
Ерик Клайненбрег се опитва да разбере протичащите изменения, които поставят под съмнение традиционните семейни ценности. И опровергава главните митове за тези, които са избрали самотата.
Мит 1: Ние не сме приспособени за живот „соло”
Тази заблуда в продължение на хилядолетия е смятана за истина. „Този, който по силата на своята природа, а не вследствие на случайни обстоятелства, живее извън държавата, е или недоразвито в нравствен план същество, или свръхчовек”, писал Аристотел, разбирайки под държава колектив, общност от хора. И тази категоричност е напълно обяснима. Векове наред човекът физически и икономически не е бил способен да оцелява сам. Това може да прозвучи цинично, но светостта на семейството и социалните връзки в продължение на векове била обусловена от задачите за оживяване. Днес такава необходимост просто няма, особено в западния свят.
„Множество осигурени граждани в развитите страни използват своите капитали и възможности, за да се обградят един от друг”, пише Клайненберг. И посочва няколко основни социални фактора, обусловили днешната популярност на живот в самота.
Животът „соло” е ценен ресурс за творчество и развитие на личността. И това се отнася както за мъжете, така и за жените.
Промяна в ролята на жената – тя може днес да работи и да печели наравно с мъжа и не е длъжна да смята за свое основно предназначение семейството и раждането на деца.
Революцията в средствата за масова информация – телефонът, телевизията, а след това и интернет позволяват на човек да не се чувства откъснат от света.
Масова урбанизация – да оцелееш сам в града, е много по-лесно, отколкото в селска местност.
Увеличение на продължителността на живота – много вдовци и вдовици днес не бързат да сключат нов брак или да се преместят при децата и внуците, предпочитайки да водят активен самостоятелен живот.
Мит 2: Да живееш сам – значи да страдаш
Самотници са тези, които живеят сами, а не тези, които страдат от самотата, подчертава Клайненберг. Тази уговорка е принципно важна, защото тези две понятия в повечето езици и култури са синоними – щом живееш сам, значи, че на теб непременно трябва да ти бъде самотно. Неслучайно доживотният затвор в единична килия в много страни се смята за по-сурово наказание, отколкото смъртната присъда.
Но за всички ли самотата е толкова страшна? Според психолозите този, който е недостатъчно развит като личност, който не е способен да встъпва в отношения със света „лице в лице”, в усамотение действително страда. Той се лишава от връзки с други хора и не намира в себе си достоен събеседник. А изключителните хора – духовни учители, писатели и художници, учени, пълководци – оценявали самотата като много важен ресурс за творчество и саморазвитие. Съдейки по всичко, броят на тези хора постоянно расте. И расте в равна степен сред мъжете и жените.
Мит 3: Самотниците са безполезни за обществото
Дори ако оставите настрана легендарните отшелници и философи, чиито наставления и откровения са станали сериозна част от духовния опит на човечеството, този тезис не издържа критика. Съвременният градски начин на живот до голяма степен е формиран именно от самотниците и техните потребности. Барове и фитнес клубове, обществени перални и служби за доставка на храна са възникнали, защото от тези услуги се нуждаят хора, живеещи сами. Щом тяхното количество в града достига някаква „критична маса”, градът, отговаряйки на техните нужди, създава все нови услуги, които се оказват много удобни и за семейните хора. Според световната статистика самотните хора средно два пъти по-често посещават клубове и барове, отколкото семейните, по-често се хранят в ресторанти, посещават музикални и художествени класове и участват в доброволчески проекти. „Има основания да се твърди, че живеещите сами компенсират своето състояние с повишена социална активност, превишаваща активността на тези, които живеят заедно, а в градовете, където има много самотници, кипи културен живот”, пише Клайненберг.
Мит 4: Всички се страхуваме от старостта
Опровержението на този мит е може би едно от най-удивителните открития на книгата „Животът соло”. Както става ясно, старите хора, на които векове наред приписвали неспособност да живеят сами, все по-често избират именно такъв живот.
Останали по една или друга причина без своя партньор, старите хора въобще не бързат да се обвържат или да се преместят по-близо до порасналите си деца. Главната причина е установеният начин на живот. В него е трудно да се „впише” нов човек. И още по-трудно е сам да се „впишеш” в чужд дом, дори ако става дума за семейството на собствените деца.
Мнозина стари хора отбелязват, че не искат да бъдат свидетели на проблемите в семействата на децата или да се усещат като товар за тях, а общуването с внуците от радост твърде често се превръща в нелека работа. С други думи, аргументите са много, но изводът е един: старците също искат да запазят спокойствието си и все по-често предпочитат живота „соло”. И ако през 1900 г. само 10% от престарелите вдовци и вдовици в САЩ живеели сами, то през 2000 г. те били вече 62%.
Може би за мнозина няма да бъде лесно да се примирят с мисълта за настъпването на „епохата на самотниците”. И нашите родители, и бабите и дядовците ни са изповядвали съвсем други ценности, които са предавали и на нас. Сега ни предстои да направим избор: живот заедно с близките или сами, общи планове или лично удобство, традиция или риск? Освобождавайки се от митовете, ще съумеем по-добре да разберем себе си и по-трезво да погледнем на света, в който ще живеят нашите деца.
Владимир ЙОНЕВ
