в-к Лечител
в-к Лечител
 

Писателят Марин КАДИЕВ – ЛИТЕРАТУРОВЕДЪТ АПОСТОЛ

Брой: 43, 25 октомври 2018 - БИОЛОГИЧНИЯТ ЧАСОВНИК
„Имаме честта да Ви поканим да номинирате български писател или писатели за кандидат за Нобелова награда за литература” - Марин Кадиев, председател на Съюза на независимите български писатели и академик на БАНИ, неколкократно е получавал писма с подобен текст, подписани от членовете на борда на Нобеловото литературно отличие. Но от събеседник като него могат да се научат любопитни неща не само за българските номинации за световния приз, а и за живота на най-известните наши творци на перото, за човешките им качества, слабости, грешки, грехове... Вече шест десетилетия той изпълнява мисията на посредник между българските писатели и читателската аудитория - едно духовно дело, чиято траектория е преминала през повече от десет хиляди срещи, които Кадиев е организирал за тях. И го е правил безкористно и беззавистно, макар сам да е автор на над 10 книги с литературни рецензии, интервюта, мемоаристика...

• Г-н Кадиев, Вие сте писател с няколко тома литературна критика и мемоари, но сте известен повече с удивителния факт, че половин век от живота си сте посветил на представяне на други писатели и на техни творби, в срещи с читателската аудитория, които наброяват около 9000, доколкото зная. Удовлетворен ли сте от това или съжалявате, че не сте отделил повече време да представите себе си пред читателя, да насочите повече усилия за собственото си творческо развитие?
- Срещите ми, за период от 60 години, са вече 10 500. Аз съм автор на 11 книги с интервюта, статии, рецензии, имам анкетна книга - монография.... Но е вярно, че на чуждото творчество съм посветил повече време. Представял съм Багряна и Дора Габе, Анна Каменова, Блага Димитрова, Станка Пенчева, Димитър Талев, Димитър Димов, Емилиян Станев, над 120 пъти Николай Хайтов, Радичков - десетина пъти, 60-70 пъти Генчо Стоев... А също: Левчев, Петър Караангов, Никола Инджов, Марко Ганчев, Георги Мишев... Всички големи писатели съм представял. На живо - не задочно! Мисълта, че те са ме търсили за това, че живите още ме търсят, ми е доставяла винаги огромно удоволствие...
• Съхранил ли сте записи или стенограми от такива срещи? 
- Всичко съм запазил, имам стотици касетки със записи на срещите ми с най-големите писатели и мога да ги пренеса на книжно тяло. Сега работя върху три книги едновременно: за Николай Хайтов, по повод 100 години от рождението му, за Генчо Стоев и за Георги Марков-Джери, когото убиха в Лондон - аз бях от най-близките му хора и имам да разказвам неща, които никой не ги знае... Много мога да споделя също за Камен Калчев, Андрей Гуляшки, Валери Петров, Богомил Райнов... Както за Илия Волен, за Орлин Василев и други позабравени, но много значими автори. Най-важните неща още не съм ги казал...
• Каква ще е съдбата на този огромен и ценен Ваш архив? Разчитате ли,  че ще има някой, който един бъдещ ден ще го разчете...
- В Пловдив има Държавен исторически архив - там ще предоставя и моя. Един ден, който иска, да разшифрова записите, да ползва касетите... Да, зная, че казаното изчезва - написаното остава. Но това е едно особено мое пристрастие, от което и сега не се отказвам... Пък и продължават да ме търсят... Аз никога не съм искал за тази моя дейност пари, освен да ми се платят пътните, ако се налага да пътувам в друг град. Не зная дали някой друг в България работи така безкористно... Е, ако някой реши да се отблагодари - не отказвам, но знам, че библиотеките и читалищата, където провеждаме читателските срещи, са на самоиздръжка и от промените насам пари нямат. Често и самите писатели - също. И понеже и аз ги нямам, много пъти съм преспивал на диван в хола на някоя библиотекарка или на друг читалищен деятел, та да икономисам парите за хотел... Пък и вечерята спестявам, ако домакините извадят от мазата лютеница и кисели краставички...
• Както го описвате, тя, тази Ваша дейност, си е апостолска...
- Ами, така писателите ме наричат „Апостола”. Даже ме удостоиха в Пловдив със званието „Будител на годината” за 2017 г., по предложение на най-значимите писатели в днешната българска литература.
• Вие сте имал изключителния късмет лично да сте се срещал, разговарял и даже сприятелявал с литературни величия, другарувал сте с писатели и поети, често враждуващи помежду си...
- Има го това - писатели големи, но поради лични причини, враждуват. Усещал съм често ненавистта помежду им. Например Генчо Стоев и Хайтов бяха приятели. Но Хайтов казал, че романът „Циклопът” на Генчо Стоев бил сложен, асоциативен... И Генчо се разсърди. Успокоявах го: Генчо, това е по-друго световъзприемане, по-различна мисловност... Но развалиха приятелството. Генчо обаче не ми е внушавал да не се срещам с Хайтов, нито Хайтов - с Генчо...
• Налагало ли се е да посредничите с дипломатически такт?...
- Имаше конфликти, в които истината беше по-важна от такта. Хайтов например разобличи Радой Ралин за „Лютите чушки” - върховната му книга с епиграми. Но... голяма част от тях се оказаха преписани от Петко Славейков. Например: „Сит търбух - за наука глух”; „Мъртвите - Бог да прости, живите - кой да свести”... Буквално взети от Славейков! Да беше писал, Радой: „подбрал”, „събрал”, „съставил”, а не да се представя като техен автор... Така двамата се скараха на живот и смърт. След като Хайтов това го написа, никой не се обади в защита на Радой. Никой!... За илюстрациите на „Люти чушки” Борис Димовски го уволниха, но не е вярно, че Радой е бил инкриминиран, „заточен”, както се говори - той непрекъснато получаваше пари от Съюза на писателите, беше подкрепян...
Хайтов пък много го обвиняват, че бил взимал ръкописи от стари учители, от свещеници, че преписвал... А той е казвал: намерете едно изречение, преписано от мен и аз пред цяла България ще се разоблича по телевизията!...  Изобщо, на Хайтов най-много му завиждаха и най-много му ядоха цървулите. Дори един великолепен писател като Йордан Радичков излезе със статия в „Литературен фронт”: „Дивите разкази” са като едни стилизирани грънци”... Сещам се и за един друг писател - нека не му казвам името, на когото Хайтов му помогна да бъде изпратен да учи в Литературния институт „Максим Горки”, на когото намери работа, жилище, жителство му осигури... А накрая онзи го оплю... Завистта е страшно нещо!
• А Вас какво Ви е спасило от нея? Във Вашите оценки на литературовед и мемоарист не прехвърчат стрели на литературната завист, присъща на много творци. Дали приемането на чуждия успех е въпрос на възпитание или на скромна самооценка?
- И едното, и другото. Аз умея да се радвам на чуждия успех. Но и сега между писателите има голяма вражда. Всеки смята себе си за гений, а самооценката им в никакъв случай не може да се нарече „скромна”. А като цяло, моженето българинът не го прощава...
• Дали тази Ваша безпристрастност към „моженето” на други творци е повлияла, спечелила е доверието на Нобеловия комитет, който неколкократно Ви е канил именно Вие да номинирате български кандидат за Нобеловата литературна награда? Как станахте „довереник” на Нобеловия комитет?
- Вече десетина години ми пращат писма, аз да номинирам някой българин за Нобеловата награда. Може би защото съм председател на Съюза на независимите писатели. Но каквото и да е основанието, тези покани ми носят удовлетворение, макар моите номинации досега да не са се увенчали с награда. 
• На Балканите само ние останахме без нея и тя все ни убягва още от Пенчославейково време: сърбите си имат Иво Андрич, гърците Георгиос Сеферис и Одисеас Елитис, турците Орхан Памук, румънците ни изпревариха с една румънска германка, Херта Мюлер. Имате ли собствено мнение за вероятните причини все да бъдем подминавани? Възможно ли е някакви български „колебания” да разколебават и шведите?
- Аз съм представял само достойни хора. Антон Дончев съм представял 3 пъти. Представял съм и Пелин Пелинов - блестящ писател, който написа „Възход и падение”. Това е пенталогия от 3800 страници - изумителна книга за десетилетието 1908-1918 г., когато са трите балкански войни и обявяването на Независимостта. Няма в България книга с толкова сюжети, с толкова литературни герои и събития. Голям майстор! Но ето - и за Пелинов всички дружно, позорно мълчат - нито ред не се появява за този голям български писател. Само аз написах за него една монография - литературна анкета...
Колкото до критериите на Нобеловия комитет - не ми е работа аз да ги коментирам. Но е всеизвестно, че две трети от удостоените са обикновени писатели - не казвам, че са бездарни, но не са и блестящи. Докато творци като Емил Зола, Чехов, Толстой и още много, много велики имена на световната литература, не са сред нобелистите. Даже големият шведски писател - романист и драматург - Август Стринберг, е бил отхвърлен от Нобеловия комитет, което го предизвиква да се обърне към своите съграждани от журито с думите: „Вие трябва да бъдете взривени с динамита, измислен от Нобел”.
Лично за мен Йовков е писателят, който в най-голяма степен измежду българите е заслужавал тази награда. Помня недоумението на един турски професор по литература, който възкликна: „Как е възможно Нобеловият комитет да не забележи писател като Йордан Йовков?!”... Но ние, българите, нямаме там лоби, нямаме никаква подкрепа...
• Разбира се, не правя паралел между надпреварата за Нобел и литературния конкурс на вестник „Лечител”, на който Вие сте председател на журито. Но как мислите - има ли някаква полза от подобни прояви за литературния живот у нас?
- Това, което прави „Лечител” е уникално явление. Духовността ни щеше да е в цъфтеж, ако всеки вестник полагаше подобни усилия за насърчаване на литературното творчество. Но не! Вестниците с най-голям тираж се пълнят с клюки, неистини, лъжи, сензации... „Лечител” е като светлинка на вестникарския пазар и ролята му може да е малка, но е много важна. Такива са и разказите, които наградихме в наскоро приключилия пореден конкурс - не са изключителни, но са добри и носят в себе си нещо светло - нещо от светлината, а не от тъмнината на човешкия дух...
• Наскоро се завърнахте от Лондон, където също сте представил книга на български автор...
- Да, това е Никола Филипов - краевед, поет и великолепен публицист, който живее в Лондон от двайсетина години. Книгата му носи заглавието „От Лондон - до Лондон” и съдържа очерци, житейски истории, реални случки и епизоди, разработени в търсене на аналогия между България и Англия. Представянето се състоя в Културния център на Българското посолство в Лондон... В британската столица излиза и български вестник, но представете си: в него не се появи нито ред обява за това събитие, нито дума, че се е състояло...! Завистта граници не я спират...
А аз използвах престоя си в Лондон, за да посетя и Британската библиотека - най-голямата в света, в която се съхраняват 170 милиона единици. И добавих като дарение в този книжен океан и няколко „единици”, донесени от мен от България. Сред тях са две мои книги - монографията за Пелин Пелинов и „Единадесет разговора с Николай Хайтов”, както и тънката книжка на главния редактор на вашия вестник – „Прозренията на един лечител; мигове от живота и делото на българина Атанас Цонков”, заедно с принадлежащия към нея диск (вижте кориците на трите книги на предишната страница).
• Много любезно от Ваша страна! Но защо се спряхте точно на тази тънка книжчица?
- Защото тя е значителна, уникална! В нея има неща, за които светът трябва да научи! Цонков има прозрения, до които малко хора са достигнали. Той е сам срещу цялата медицинска наука, макар че не воюва с нея, а само й противопоставя свои мнения, идеи, хипотези. Мисля, че е на верен път, стигнал е до важни истини и каквото е казал - право е било. Признават му го дори и някои лекари, но официалната медицина мълчи. И на него му пречи българската завист...
• Тази, да я нарека апостолска Ваша отдаденост на литературния живот, тя ли поддържа Вашата изключителна виталност и енергичност, тя ли е моторът на дълголетието Ви?
- Сигурно е важна и генетиката - баща ми и чичо ми живяха по 92 години. Но според мен, по-важна от всичко е душевната нагласа. За мен волята на човека задвижва неговата жизненост: волята да подтиснеш пороците, които се обаждат у всеки човек - да не пиеш, да не пушиш, да не вършиш безобразия... Човекът трябва да развива волята си, за да се противопоставя на животинските си инстинкти... Тя е автогенна, целенасочена дейност, която идва от ума и от духа на човека. Аз се имам за волеви човек и предполагам, че тази е причината да изпитвам такава духовна радост от моята дейност. Вече гоня 80-те години, но като ме поканят да представя някого, това ме радва и ми влива сякаш жизнени сили...
Аз винаги говоря - не чета. Говоря емоционално, напрегнато, преживявам всяка дума и така - вече 60 години. И от много говорене се получи дори някакъв проблем с гласа ми - казаха, че имам изхабени гласни струни. Но както вече разказах, като не говоря - пиша. Имам много написани, но още непубликувани работи. Зная уникални неща, но няма кой да спонсорира...
• Вече 15 години Вие сте председател на Съюза на независимите български писатели. Какъв е прочитът в случая, на понятието „независим”?
- Съюзът е създаден през 1990 г. Аз не съм от учредителите му, но той е основан като независим от всякакви и от ничии партии. Не-за-ви-сим! Имаме привърженици и на левите, и на десните, но за никакъв диктат не става дума. Не получаваме никакви държавни или партийни субсидии, но спонсори имаме.
• Някъде прочетох, че писателите от Съюза сте инициатори на идеята за световен празник на поезията, който се проведе наскоро, за първи път. Разкажете, моля, повече за това.
- Проведе се през последните четири дни на септември, в Копривщица и Пловдив. Обявихме го като Първи международен фестивал-биенале на световната поезия. Спонсорира го Общината в Копривщица. Дойдоха 12 изтъкнати писатели от Украйна, Хърватия, Словения, Сърбия, Черна гора, Холандия, Унгария... Направихме много четения, много срещи с читатели и обявихме 28 септември като Ден на Копривщица - българска столица на световната поезия. Имаме намерение да поддържаме този празник, да го превърнем в традиция.
• Защо поезия? Има ли място за поезия в една държава, която живее по законите на суровата проза?
- Без поезия няма живот! Само че някой разбира поезията от кръста надолу. А поезията е духовно състояние. Битието е обаче нещо материално, а за необразованите, за нищите духом хора нищо извън материалното няма смисъл. За тях поезия е онова, което може да се купи с пари... Но не материалното, а духовното отличава човека от обора. И животното има нужда от хляб, от топлина, но то не може да чувства... Компютърът може много неща да прави, даже и музика да създава, но не и под напора на емоции... Така че човекът, човешкият дух Е и си остава недостижим...

Интервюто взе
Емилия ДИМОВА


Брой: 43, 25 октомври 2018
 
 
Продукти
 
ЧАНКА ПИЕДРА - стоун брейкър
 
ХЛОРЕМАКС® (CHLOREMAX)
 
РЕЛАКСОР ФОРТЕ (RELAXOR forte)
 
Lechitel.BG :::
 
Биомаре Имуно
Lechitel.BG :::
 
Taloni-otstupki
 
e-shop
 
baner pesheva
 
Dobipress abonament
 
www.lechitel.bg
 
Избери цвят 
© 2007 Лечител ООД