Михаил Вешим
Ще започна необичайно: купих си матрак. Не обикновен, а модерен - с мемори пяна. Легнах на матрака и изведнъж се замислих: какви времена доживяхме – матраците вече имат памет (мемори), а хората – не.
Днес е съвсем нормално с едно кликване на мишката да си купиш билет за самолета и само с лична карта да прекараш почивните дни в Париж или Рим, в Лондон или Барселона. А забравихме, че само преди трийсетина години не можехме да отидем и до Синеморец или Петрич – трябваше открит лист.
Откакто станахме членове на Европейския съюз, сякаш от паметта ни изчезна споменът за един друг съюз – Съветския, с който бяхме в братски съюз. То и СССР го няма отдавна географски, но още си седи в главите на някои наши сънародници.
Навремето, след влизането в Чехословакия, тръгна такъв виц:
Посетете Съветския съюз, докато той не ви е посетил
Бил съм в Съветския съюз – веднъж, за около седмица, но ми стига за цял живот. И цял живот ще го помня.
Беше в годините на Горбачовата перестройка. Тук, в България, се вълнувахме от промените в Москва, четяхме руската преса, която ставаше по-свободна – „Огонёк”, „Литературная газета”. Четяхме разкрития за сталинските лагери и зверства, завиждахме на руските журналисти, че вече цензура не ги плаши. Надявахме се демократичният повей да се усети и у нас. Но у нас демокрация не се усещаше – Живков и обкръжението му се правеха, че не знаят какво се случва при Големия брат. Даже забраняваха на български издания да препечатват статии от съветската преса.
В този момент на промени отидохме в Москва, ние, двама журналисти от „Стършел”, със задача да пишем за промените. Отидохме с големи очаквания, а на място се оказа, че не е така. Хората, даже в столицата, не се интересуваха от „перестройката”. Повече се вълнуваха, че по магазините няма водка. „Перестройката – казваха ни – ще мине и замине. При нас тия неща бързо минават.
На Русия демокрация не й трябва, а водка.”
Тогава по магазините нямаше не само алкохол, нямаше почти нищо.
Таксиметровите шофьори продаваха водка и коняк на черно. А руснакът пиеше какво ли не – одеколон, спирачна течност и политура за мебели.
На много социалистически абсурди се нагледах в Москва, у нас също ги имаше – но не бяха в такива размери. Голям брат – големи абсурди! В Съветския съюз всичко бе голямо – руският слон – най-тежък, руското джудже - най-високо, а руският болен – най-здрав!
Но най-важното, което запомних от това пътуване, бе фразата:
На Русия демокрация не й трябва, а водка
И си я припомнях през всичките трийсет години, които минаха оттогава.
През тия години много неща се промениха – по света и у нас. Промени се и Русия – вече Москва не отстъпва на най-скъпите световни градове, магазините са пълни, а по улиците бръмчат луксозни автомобили. И водка има всякаква. Производителите на алкохол в Русия станаха много изобретателни – кръстиха водка на името на Ленин, на Сталин, на Путин… Виждал съм дори бутилка във формата и с големината на автомат „Калашников” – с два резервни пълнителя от по половин литър.
С водката добре, а какво стана с демокрацията? Как се живее днес в Русия? Едно е Москва и няколко по-големи града, а как е в руската провинция?
Не е нужно да ходите там, достатъчен е само един руски филм – „Левиатан” на режисьора Андрей Звягинцев. Филм, награждаван по света и отричан в Русия – бил черноглед, показвал само тъмната страна на живота.
Във всеки епизод на „Левиатан” я има задължителната бутилка, но иначе живот няма – обикновеният човек е смачкан от местните феодали. Или олигарси – това е по-точната дума. Руските олигарси са като руските слонове - най-големите в света. Те разполагат с природните богатства на страната – с нефта, газа, диамантите. Всесилни са – купуват имоти в чужбина, яхти за околосветски плавания, известни футболни отбори.
Купуват си и благословията на централната власт. И са верни на тая власт, ако някой тръгне срещу Кремъл, завършва както преди години завърши милионерът Борис Березовски в Лондон – с мистериозна смърт.
Държавникът се познава не по снимките, а по карикатурите
Виждали ли сте карикатури на Путин? Не в световни медии, а в руските? Няма и да видите. Само няколко световни лидери не понасят карикатурните си образи – белоруският вожд Лукашенко, турчинът Ердоган и севернокореецът Ким Чен Ун.
Навремето генерал Шарл дьо Гол поканил десетина френски карикатуристи от най-големите вестници на обяд, за да разгледат отблизо големия му нос, че да им е по-лесно да го рисуват.
Способен ли е Владимир Владимирович на такова нещо? Никога. Бившият офицер от КГБ вече е религиозен, влиза в църква и се кръсти пред икони, но не понася карикатури. Или пък критики по свой адрес. Живее с мисълта, че е непогрешим, несменяем на върха – вечен. Не президент – цар самодържец. Наближават двайсет години, откакто управлява – с послушния си партньор Медведев са неразделна двойка – разменят си ролите с рокада като в шаха. Веднъж единият е президент, другият премиер – и обратното. Партията им побеждава на всички избори – с голямо мнозинство.
Само популярност ли е това, народна любов, признание и безкрайно доверие? Няма ли и страх? Опозицията в Русия се преследва, митингите й се разгонват от милицията, лидерите ги задържат зад решетките. Най-изявеният опозиционер Борис Немцов бе застрелян в центъра на Москва – от „случайни” чеченски бандити. Най-известната журналистка Ана Политковская, критик на властта, също бе убита – пак от „случайни” чеченци. А на Алексей Навални, друг известен опозиционер, след като бе съден по измислени обвинения, не му бе разрешено да участва в президентската надпревара.
Президентските избори в Русия ще са през март. Познайте кой ще спечели за пореден път?
В началото на март и у нас ще има събитие
- 140 години от Освобождението ни от турско робство.
Поводът бе използван още миналата година – президентът Радев покани Владимир Владимирович да присъства на тържествата.
Няма нищо лошо и ще бъде нормално, ако едно такова посещение на руски президент е свързано само с историческите чествания.
Но в нашия случай то е натоварено с много политически смисъл.
Покрай посещението на Путин отново ще се заговори за нашата нерушима дружба – от векове за векове. Отново „братушките” ще ни обвиняват, че сме ги загърбили, обърнати към Европа. Ще се приказва за отмяната на санкциите, наложени от ЕС, заради завземането на Крим. Ще ни се предлагат уж изгодни икономически проекти – пак АЕЦ, пак газови потоци, пак нефтени тръби, които да ни опашат и обвържат в дългогодишни енергийни зависимости…
Филмът „Левиатан” може да не сте гледали, но този филм – за нерушимата ни дружба, сме го гледали всички много години.
Нагледахме се и на размахания пръст на Големия брат. Още когато станахме член на ЕС, високопоставен руснак нарече България „троянския кон” на Русия в Европа – чрез нас те се надяват да разбият единството на Съюза. И не са само надежди, ами и действия. С икономически натиск на цени на газа и петрола, с уж взаимноизгодни проекти в енергетиката – заробването ни с АЕЦ „Белене”… С непреставаща пропаганда (”хибридна война”) в медиите – руски, пък и български… По данни на френския „Ла нувел обсерватьор” за 2106 г. тайни руски фондации са налели 10 милиона евро в български медии за пропаганда. А колко средства се наливат в проруските партии у нас? Спомняте ли си ориентацията на партия „Атака” – от Москва атакистите почваха кампаниите си. Ами БСП, която даже не крие връзките си с Кремъл – разбра се, че летецът генерал Радев е бил посочен от Москва като кандидат за президент. Учудва ли ви, че се месят във вътрешните ни работи? Разбра се, че Кремъл се е месил в американските избори, та ще пропусне нашите…
Както си лежах на матрака, може би заради мемори пяната,
ми се опресни паметта и си спомних думите на Апостола – че който ни освободи, той ще ни зароби. От 140 години ние се опитваме да се освободим от нашия освободител.
Навремето руските войници са ни помогнали – признателни сме. И тази признателност я има – и в паметници по местата на боевете, и в народната памет.
Ще я изразим и на 3 март с подходяща тържественост.
Ама хайде стига вече зависимости – Евразия да гледа себе си, ние от десет години сме в Европа.
