Антоанета ТИТЯНОВА
След 28 години демокрация изведнъж стана актуална темата за фалшивите новини и се поде кампания срещу тях, след като близо 3 десетилетия те безпрепятствено вдигат тиражите на казионните и частните медии.
Изниква въпросът - как тези, които най-много фабрикуват фалшиви новини, изведнъж решиха да оглавят борбата срещу тях? Ясно е, че активността им е продиктувана от промяната на ситуацията на медийния пазар – не само у нас. Тъй като партийните издания, създадени и спонсорирани от служители на бившата Държавна сигурност, вече не могат да бъдат лидери и губят позиции, желанието им е да изградят структура, която да оглавят и по този начин да следят, рекетират и спъват частната инициатива в пресата (какъвто вече 20 години е и в. „Лечител“) и електронните медии.
А колкото до фалшивите новини – те са само предлог и никой не го е еня кой ги бълва и кой ги разпространява с охота.
Лъжливата информация – рожба на демокрацията ли е, или правно безхаберие?
В началото на август медия отново оповести смъртта на Лили Иванова, която, естествено, е жива и здрава. Всяка по-известна личност я женят, развеждат и цапотят във вестници и папарашки предавания до девето коляно. Важен е рейтингът и тиражът. Истината е нещо незначително, което отдавна не се връзва с понятието СМИ (средства за масова информация).
Как се зароди това уродливо медийно явление? До 10 ноември 1989 г. в държавните и партийните медии се следваше правилото за комунистическата агитация и пропаганда. Тогава се въздигаше в апотеоз Партията, социализмът, Варшавският договор, СИВ и Съветският съюз. Всичко извън тях бе пошло, гнило и упадъчно. За държавите, извън социалистическия блок, се пишеше или лошо, или нищо. Автоцензурата бе правило № 1, за да оцелееш в това поприще.
С идването на т.нар. „демокрация“ и „свобода на словото“ се започна една невиждана медийна вакханалия – вестник „Студентска трибуна“ стана „Чук-чук“, вестник „Народна младеж“ се превърна в „24 часа“ и дори синът на министърката на култура Елка Константинова започна да издава
порнографски списания. Агентите на ДС станаха главни редактори на вестници и бързо изпраха и пренасочиха държавните пари в собствени авоари. Кьораво и сакато се захвана да прави медии – безработни артисти станаха разпространители, редакциите се напълниха с полуграмотни роднини, а информацията се крадеше поголовно - превеждаше се кой как може и се доизмисляше според умственото развитие на „драскача“. Да си журналист, стана мръсна дума, а топ новинарки и водещи в телевизията станаха засукани мадами и популярни жрици на нощта - 99:1 е вероятността за пробив в телевизията, ако се снимаш за „Плейбой“, преспиш с продуцент или станеш „момиче на късмета“, отколкото да учиш, да имаш висше образование, да си на „ти“ с граматиката, теорията и практиката на печата, редактирането. Дребнотемието, неграмотността, преписвачеството и copy-paste (запиши-постави) явлението стана всекидневие в работата на медиите – с малки изключения на белите лястовици на печатния пазар като вестник „Лечител“ например. Официози се наричат булевардни вестници, които си приличат като две капки вода, въпреки че под всяка информация е сложен надписът „собствена информация“. Изданията вече 28 години се пишат на входа на моргата и полицията и като се махне прогнозата за времето, телевизионната реклама, некролозите, телетипните общи новини, остава малка шепичка авторска позиция.
За 28 години България не успя да създаде официоз – сериозен вестник, който да е гарант за правдивост. Вместо това се разроиха безконтролна жълта преса и таблоиди, за които първото и задължително условие в редакционната им политика е да има красива полугола жена при прогнозата за времето. Инкубационният период за медиите е преди избори – тогава се раждат с мастит екип, смехотворен тираж, големи заплати и задължителни издатели и директори – журналисти, фалирали поне няколко издания, но с доказано агентурно минало.
Журналисти, които не са успели да влязат в политиката или е свършил мандатът им на депутати и пиари на партии и министерства, се захващат отново да правят „надпартийна“ пропаганда. Примери дал господ повече от стотина.
Що за чудо е това – фалшива новина?
Всички знаят, че тя не е вярна, но я пишат и разпространяват. Родно явление ли е? Не, но у нас има почва да се развива от десетилетия и да прави хората богати, успешни и уважавани. На Запад, когато едно издание като „Сън“ или „Воаси“ цопне снимка с Кейт Мидълтън или Стефани Монакска, след три месеца излиза вместо с обложка на първа корица със съдебно решение: „Еди-кой си осъди изданието на половин милион евро, че е пуснал… и му поднася извинение.“ Бърза съдебна процедура и солени глоби.
Какво е положението у нас?
Няма проблем да тръгнеш да съдиш някое издание. Аз съм го правила и съм съдила и осъдила предаване в БНТ например. Но е мисия не невъзможна, но изискваща много време, нерви и желание. Навремето в популярен вечерен вестник всеки журналист имаше по няколко висящи дела за лъжа, но колегите бяха спокойни, защото редакцията бе направила такава стройна организация, че до 3-4 години журналистът да не стига до дело (отпуски, командировки, болнични…). Ако засегнатият и след това „кипи“ от желание да търси истината, се започва с въртележката на съдебната система – нередовно призован, адвокатът не е налице… и така минават още няколко години. Накрая, когато трябва да се произнесе присъдата, се жалваш, че съдът е преднамерен. Ако и това не мине, то районният съд е само първа инстанция, след която мотаенето продължава в градския и накрая във Върховния съд. Кой ще издържи за една морална победа!
Та при такова правораздаване как жълтите медии и папарашките предавания ще се спрат да бълват лъжи, като най-често за тях е получена поръчка – пари в кеш, добър рекламодетел, суперрейтинг и тираж, които му носят печалба. Нека си кажем истината – цялата българска журналистика (с малки изключения като в. „Лечител“) - като се започне от държавните медии и се стигне до големите вестници и телевизиите, са поръчкови и партийни – такива са назначенията, такава е и информацията. Да вземем пресния пример с журналистката Елена Йончева, която базира предизборната си кампания с неистинска информация за оградата на граничната бразда и стана депутат. За каква надпартийна журналистика става дума в годините, след като на ТВ наблюдателката винаги бе подсигурено място за правителствените полети и делегации до десетки дестинации и винаги е разчитала на партийното рамо. Каква „разследваща“ журналистка е Михнева, която отваря в Австрия банкови сметки, все едно бели бонбон при законна банкова тайна - това в цял свят се нарича „платена и поръчкова журналистика“. Ами спортистът Сашо Диков, който оглави куп медии, а единственото видимо е, че е партийно обвързан и ръси глупост след глупост срещу партийни опоненти, което все повече го издига в журналистическата йерархия. А когато от най-високата трибуна на Народното събрание Таско Ерменков директно пита: „Дали случайно председателят на Държавна агенция „Разузнаване“ не е втори братовчед на Бойко Борисов. Не казвам вярно ли е, или не…“, виждаме колко безпроблемно е от върха на държавата до низините да ни затрупват с лъжливи новини – напълно съзнателно и целенасочено.
Ако се вгледаме в десетките журналисти, които се вляха в редиците на управляващите - като се започне от Бареков и се стигне до Волен Сидеров, и се запитаме какви бяха новините, с които ни облъчваха в годините, едва ли ще ни е трудно да разберем как се раждат новините – били те фалшиви, партийни, платени, обслужващи корпоративни и лични интереси. Та фалшивите новини лесно могат да станат истински, но за целта е нужна правова държава, спазване на законите, професионализъм и авторско право, което в България никак не се връзва с думата „медии“ и още по-малко с журналистиката.
