в-к Лечител
в-к Лечител
 

Ердоган – султанът от бедняшкия квартал

Брой: 45, 9 ноември 2017 - НЕЖЕЛАНАТА ЦИГАРА
Тони НИКОЛОВ

В самото поведение на Реджеп Тайип Ердоган има нещо, което казва дори повече от дългите речи, произнасяни на безчислени митинги пред привържениците му.
И то проличава още в любимата му поза: пристъпване с вдигнато дясно рамо – позиция на човек атлетичен, свикнал да води бой от дете, кален в битките. Ала тъкмо за детството на този човек, който от десетилетия оглавява Турция и я води днес в известна само на него посока, се знае твърде малко въпреки захаросаните биографии и филми.
А фактите са следните: Ердоган е роден на 26 февруари 1954 г. в един от най-бедняшките квартали на Истанбул – „Касъмпаша”, което е вече основание да бъде гледан с пренебрежение от новия елит на съвременна Турция, водещ началото си от управлението на генерал Мустафа Кемал Ататюрк (1881-1938). И тук е редно да се дадат някои исторически пояснения. Именно Кемал Ататюрк е държавникът, който спасява Турция след края на Първата световна война: тогава, когато Османската империя е в пълен крах, застрашава я сериозно териториално разпокъсване след унизителния Севърски договор (1920 г.) и всички я сочат с пръст като „болния човек” на световната политическа сцена. Мустафа Кемал става истинският баща на съвременна Турция, след като осъществява исторически обрат: той не само печели т. нар. гръцко-турска война, но и чрез договора от Лозана (1923 г.) очертава днешните граници на страната, като извършва нейната дълбока модернизация.
„Кемалистките реформи” целят европеизация и просперитет:
Турската империя става република, минава се на латиница и по думите на Ататюрк оттук насетне всяко правителство трябва да се съобразява с Конституцията, а не с Корана; турците се длъжни да носят европейски дрехи, а жените да захвърлят забрадките и шаловете. През 1924 г., по образец на Швейцария, се приема законодателство, което да осигури равноправие на жената, а през 1934 г. дори се приема пасивното избирателно право на жените – петнайсет години по-късно от Германия, но пък единайсет години преди Франция, страната - люлка на правата на човека. Самият Ататюрк не се колебае да повтаря: „Аз съм този, който създаде правилата на демокрацията”.
Безпощадната модернизация, извършена от Мустафа Кемал, обаче силно разделя традиционалисткото турско общество, тя създава нови класови отношения.
Известната турска социоложка Нилюфер Гьоле ги определя така: възникват разцепления между „белите турци” и „черните турци”. Към първите се причислява новият елит, формиран от Мустафа Кемал: военните, магистратите, държавната администрация, преподавателите, лекарите, медиите. Към „черните турци” се включват традиционно онези, които са бедни, необразовани и искат да живеят според предписанията на шериата. Каквито всъщност са и жителите на квартала „Касъмпаша”, родното място на Ердоган, с неговите тесни и кални улички, където се запазва „османският” начин на живот, а жените ходят традиционно забулени. Факт, който „черният турчин” Ердоган умело използва и изтъква в почти всяка своя политическа реч, обръщайки се към обикновените турци с думите: „Аз съм един от вас”. Той не пропуска да разкаже как е газил калта и е видял друг живот, едва когато е стигал пеша до „Истиклял Кадеси” – една от прочутите пешеходни алеи в Истанбул, свързана чрез зъбчата железница със знаменития площад „Таксим”.
Ето защо и с първата голяма политическа победа на „черния турчин” Ердоган
през 2003 г. в Турция се усеща тътен от сериозни размествания на пластовете
И те продължават и до днес, до голяма степен подменяйки наследството на Мустафа Кемал Ататюрк, което обяснява и огромната поляризация в оценките за Ердоган.
За неговите противници – и най-вече за „кемалистите” – той е „ислямист”, „автократ” и „диктатор”. А след избирането му за президент някои опозиционни журналисти дори дръзват да прогнозират, че „турският кошмар” едва сега започва. И става така, че след неуспешния пуч срещу Ердоган от 15 юли 2016 г.,
последван от огромна вълна от арести, част от тези журналисти все още са в неизвестност.
Според привържениците му – милионите, които гласуват за Партията на справедливостта и развитието (ПСР), Ердоган е  „водач”, „баща” и демократ”. Той е историческият лидер на нова Турция, съпоставим с Ататюрк.
Неговият произход и семейна история в техните очи още повече го сближават с масите. Тъй като е вярно, че семейството на Ердоган е крайно бедно. Баща му Ахмет е моряк, родом от провинция Ризе, а майка му Тензиле, домакиня, е силно вярваща жена. В тяхна памет, след изборите през 2015 г., новият повелител на Турция дарява на верните си привърженици в родната провинция на баща си невероятни придобивки: университета „Реджеп Тайип Ердоган”, болницата „Тензиле Ердоган” и училището за имами „Ахмет Ердоган”.
От пестеливите интервюта, в които Ердоган разказва за себе си, става ясно, че вкъщи таткото морски капитан бил въвел крайно строги правила, включително с телесни наказания. Синът му продължава да разказва със страхопочитание как веднъж, когато изпсувал, баща му го провесил да виси от тавана през мишниците и чичо му едва го отър­вал. Днес Ердоган с усмивка си спомня за тази строгост, както и за мизерията, в която преминава детството му. Вярата в Корана, както и любовта му към футбола са двете основни неща за него в онзи период.
И ако има нещо, с което той твърди, че е наистина горд, това е, че новият елит и средната класа на страната днес идват тъкмо от средите на „черните турци”, на които той е дал старт с икономическите си реформи, белязали идването му на власт.
От 14 март 2003 г. неговата партия – Партията на справедливостта и развитието – е винаги на власт и никога в опозиция. Пътят дотук  обаче не е осеян само с рози. До него бедното момче от „Касъмпаша” стига, минавайки през училище за имами и университетските аудитории на истанбулския университет „Мармара”, където завършва икономика през 1981 г.
Ердоган е младежки активист  в партията на Неджметин Ербакан, неговия духовен баща, която на няколко пъти е забранявана и сменя името си (последно Партия на благоденствието), защото отстоява позициите на исляма и е против кемалистите. В този период той си спечелва дори прозвището „Воинът на вярата Ердоган” (Муджахид Ердоган), което с днешна дата предизвиква съвсем други мисли. Енергията му е неизтощима, той е пламенен оратор, който с дрезгавия си глас и отчетливи фрази наелектризира тълпите. Тогава на някакъв митинг го вижда и малко по-младата Емине Гюлбаран, която се влюбва в него и през 1978 г. сключват брак. „Емине ханъм” е винаги давана за пример от Ердоган като образцова турска жена – пребрадена, но с модерен дух. Тя му ражда две дъщери и двама синове (Ахмед Бурак и Неджметин Билал). Синовете са замесени в сериозен корупционен скандал през 2013-2014 г., свързан с изтекли в медиите записи. Говори се, че дъщеря му Сюмейе също мечтае за политическа кариера. Привържениците на Ердоган оспорват автентичността на изтеклите в медиите записи. Всичко, свързано с личния живот на Ердоган, е под пълна възбрана в Турция и по тази тема не може да се пише и говори. Откакто Ердоган е държавен глава, са заведени 326 дела срещу журналисти, обвинени в „обида на президента”. При доказване на обвиненията, съгласно турското законодателство, ги заплашват до 4 години затвор. През януари 2016 г. нашумя случаят с едно обикновено турско семейство. Жената не можела да търпи Ердоган и постоянно го ругаела, щом го показвали по телевизията. Съпругът й тайно я записал и я дал под съд „за обида на президента”.
А иначе усещането, което създава фамилията Ердоган, е за едно „ужасно богато семейство”, както пише неговата биографка Чийдем Акьол. Президентът Ердоган
обитава специално построен президентски дворец в Анкара – „Аксарай”,
който има 1100 стаи и се простира на 200 000 квадратни метра. Луксът е зашеметяващ и според журналисти далеч надхвърля великолепието на султаните. Обяснението на Ердоган е налице: изисква го престижът на Турция, която трябва да бъде уважавана. А ето и друг пример за това как живее семейството, оповестен от полските медии: след опи­та за преврат на 15 юли 2016 г. Емине Ердоган съпровожда съпруга си на посещение във Варшава. От антиквариатите в полската столица тя и антуражът й си купуват предмети за 44 000 евро. Става ясно и че първата дама на Турция, която има усет към изящното, пие само много скъп чай, чиято цена е около 2000 евро за килограм. За сравнение средната заплата в Турция е около 700 евро.
В същото време е вярно и друго: още в първия мандат на неговата партия през 2003 г. Ердоган преобрази Турция и страната икономически се замогна. Отначало той държи да е в сянка (има съдимост за ислямистка пропаганда като кмет на Истанбул), но пък активно подпомага и насочва реформите, провеждани от неговото второ аз като премиер – Абдулах Гюл. Безработицата е голяма, икономиката е в хаос. Тогава МВФ отпуска на Турция огромен заем от 31 млрд. долара. В същото време се ограничава намесата на военните в политиката, дори се либерализира свободата на словото. Светът с удивление съзира един модерен ислямски лидер, начело на Турция. Лозунгът на Ердоган тогава е: „Демокрацията е решението”. Турция претендира за място в ЕС и към страната се вливат милиарди чужди инвестиции. Страната играе и важна роля в Близкия изток, особено след войната в Ирак, правят се опити да се намери мирно решение на кюрдския проблем.
През 2007 г. следва нова изборна победа на Ердоган, който идва вече
на власт като премиер с ново самочувствие
ПСР подобрява резултатите си от 2002 г. с цели 12 пункта. Турците вярват, че са намерили своя „водач”, най-силния мъж за страната след Ататюрк. Още тогава обаче наблюдатели, които го познават добре, забелязват промяната. Немският журналист Райнер Херман от „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”, който следи от години изгрева на Ердоган, тогава пише: „Днес Ердоган гледа на себе си като на „османски султан”. Той е обсебен от властта и не пропуска нито един свой шанс. Не следва никаква идея, прави политика по интуиция. Подхваща актуални теми и изстисква хората, докато не постигне целите си”. През 2007 г., след неуспешно първо гласуване, неговият подгласник Абдулах Гюл става държавен глава. За първи път в историята на република Турция и министър-председателят, и президентът са мюсюлмани консерватори.
Ердоган подготвя разправа със „старите елити”, с „белите турци”. И поводът не закъснява. На 20 октомври 2008 г. са изправени пред съда 86 високопоставени турски военни в т.нар. заговор „Ергенекон”. Армията постепенно минава под негов контрол и ръцете му са развързани. Тогава той обръща поглед към международната сцена, усеща се нарастващото му самочувствие. Застоят в преговорите на „постоянната страна - кандидат за ЕС”, каквато е Турция, вече не го притеснява. И на 30 януари 2009 г. се развихря истински скандал на международната среща в Давос. На сцената са генералният секретар на ООН Бан Ки Мун, лидерът на Арабската лига Амр Муса и израелският президент Шимон Перес. Ердоган е също там. Ненадейно той прекъсва Шимон Перес и го обвинява в убийствата на деца в ивицата Газа. Прави впечатление, че той чете обвиненията си от лист, който вади от джоба си, като скоро след това напуска трибуната.
На летището в Истанбул го посреща ликуваща тълпа, която скандира: „Турция се гордее с теб!”. Това вече е една друга Турция, „неговата” Турция. Иранският президент Ахмадинеджад го възхвалява, обявяват го за почетен гражданин на Техеран. „Хамас” го аплодира, арабската улица е с него.
На хоризонта се очертава рязък геополитически завой от страна, смятана досега за един от стълбовете на НАТО. На сцената излиза и нов външен министър – Ахмет Давутоглу, университетски професор, автор на книгата „Стратегическата дълбочина”. Започва да се говори за „неоосманизъм” – за влиянието на Турция на изток и на юг. На два пъти Ердоган споменава в речите си своите „блянове” –  там, докъдето някога се е простирала Османската империя. На два пъти споменава и Кърджали… Сетне сам пояснява, че става дума за „исторически блян”… Всъщност тезата на Давутоглу е доста по-различна. Смятан за турския Кисинджър, той настоява, че Турция не може да е „страна с една идентичност”. Тя има „многоизмерни идентичности”. Затова с иракчаните турците говорят като иракчани, със сирийците като сирийци, а с балканските страни (включително и с България) по „балкански”. Става дума за линии, „снемащи границите”. Теза, която няма как да не ни накара да се замислим.
Ердоган изцяло преориентира Турция към Азия и Близкия изток, започва лично партньорство с Русия
През 2013 г. Турция изплаща последното си задължение от  422 млн. долара към МВФ и за първи път от десетилетия страната не е длъжник на международни кредитори. Тогава обаче се случва нещо, което Ердоган не очаква: той е вече от десет години на министърпред­седателския пост, когато в страната избухва граждански протест, свързан със съдбата на един истанбулски парк – паркът „Гези”. В сърцето на Истанбул се събира група защитници на околната среда. „Султанът” е смаян, не очаква, че срещу него може да излезе едно ново градско поколение заради някакви си двеста дръвчета. Следват месеци на насилие, сблъсъци със сълзотворен газ, палки и водни оръдия срещу протестиращите. В страната избухва протестна вълна, в която участват около 3,5 млн. души. Ердоган не е на себе си. Заявява, че ако срещу него са сто души, ще вдигне срещу тях 100 000. Събира на митинг 250 000 души и говори пред тях часове. Президентът Гюл кротко се опитва да каже, че демокрацията е право на мнение. Ердоган строго го скастря. Медиите са под пълен контрол. Следват арести. Знае се, че 244 души от парка „Гези” и днес лежат в затвора. Сред осъдените има и лекари, оказали първа помощ на протестиращите. Година по-късно в „собствения двор” на Ердоган пламва пожар – той се скарва с имама Фетхуллах Гюлен, смятан днес за най-могъщия му враг. Проповедникът от години живее в Пенсилвания, но движението му „Хик­мет” наброява милиони последователи в Турция. Партията на Ердоган твърди, че „Хикмет” е изплело паралелна мрежа в страната, че контролира магистрати и медии.
И така, най-неочаквано на 28 юни 2016 г. се случва нещо, което никой не е очаквал: докато светът е обърнал поглед към жертвите от ислямисткия атентат в Ница, в Турция военните извършват преврат. Те поемат контрола над Истанбул и блокират двата моста над Босфора. Населението е в паника, изпразват се магазините, хората, помнейки предишните военни преврати, се запасяват с храни. Над Босфора кръжат вертолети. Изведнъж настъпва раздвижване в джамиите. Оттам се понасят речи за отпор срещу военните. Никой не знае къде е Ердоган. Говори се, че е напуснал страната. Ненадейно по Си Ен Ен Тюрк (медия, критична към президента) включват видеоразговор с Ердоган. Той прави обръщение към привържениците си да излязат на улицата. По-късно става ясно, че президентът със семейството си е бил в курорта Мармарис. Настъпва обрат. Десетки хиляди с шалове, на които се вижда ликът на Ердоган, излизат по улиците. Чуват се изстрели, има убити войници.
Военните зле са си направили сметките. Срещу тях излизат не само избирателите на ПСР, те не получават подкрепа от нито една политическа сила. Става ясно, че победителят е Ердоган. И над Турция надвисва вълната на огром­на политическа чистка. Само няколко часа по-късно са уволнени 2700 съдии – от общо 15 000. Още първата седмица са арестувани 6000 души – офицери, войници, съдии, прокурори. повече от 100 000 преподаватели губят работата си. Задържани са над 40 000 души.  Закрити са 168 медии и издателства.
Вече, както скандират привържениците му, наистина Турция е Ердоган и Ердоган е Турция.
И тази нова Турция  е силно променена.
Тя търси да наложи себе си в Близкия изток (особено по кюрдския въпрос) – отдавна са забравени миролюбивите инициативи към кюрдите от първия мандат на Ердоган.
Днес тази Турция, макар и член на НАТО, започва да се въоръжава с руско оръжие. Кризата със сваления руския самолет от есента на 2015 г. и санкциите между двете страни са в миналото. Сп. „Форийн Полиси” дори писа, че Ердоган е вече „анадолска версия на руския президент”. И че цар и султан отдавна не играят един срещу друг, както е било във вековните руско-турски войни, а определено търсят взаимодействие. И двамата много си приличат: те не искат да отстъпват, знаят как да укрепят властта си, разправяйки се с магистрати и медии. И двамата мечтаят за глобални енергийни проекти, имат и лични икономически контакти.
Това рязко сближаване между Москва и Анкара е една от големите неизвестни в новия глобален свят. Особено за страна като България, която лесно може да се превърне в разменна монета на едни или други имперски интереси.


Брой: 45, 9 ноември 2017
 
 
Продукти
 
ОСТЕОМАКС-К® (OSTEOMAX - K)
 
БОДИФЛЕКС® МСМ (Bodyflex® MSM)
 
ПОМЕГРАНАТ
 
Lechitel.BG :::
 
ЕПАМАР
Lechitel.BG :::
 
Taloni-otstupki
 
e-shop
 
baner pesheva
 
Dobipress abonament
 
www.lechitel.bg
 
Избери цвят 
© 2007 Лечител ООД