Брой: 24, 15 юни 2017 - НАРКОТИЦИТЕ

Доц. Марин Генчев завършва медицина във Виенския
университет, Австрия, през 1997 г,. където по-късно получава и специалност по неврохирургия. През 1998 г. завършва курс за военни лекари в Школата за запасни офицери „Христо Ботев“ в Плевен. В периода 1999 – 2001 г. работи в Университетската болница на Виенския университет, а от 2001 до 2004 г. – в Националния институт за изучаване на болестите на мозъка, Националните институти по здравеопазване на САЩ, Бетезда,
Мериленд. От април 2016 г. започва работа в собствена амбулатория за лечение на гръбначни заболявания в София. От 2011 г. до днес е и началник на отделение в Клиниката по неврохирургия, Клиникум Идар-Оберщайн, многопрофилна болница към университета "Йоханес Гутенберг" в Майнц, Германия. От 2015 г. е доцент по неврохирургия към университета "Рупрехт-Карлс" в Хайделберг, Германия, а от 2017 г. е доцент към Института по невробиология на Българската академия на науките.
В периода 2011-2014 г. д-р Генчев ръководи международен екип от учени от България, Германия и Австрия при изследването на първичните злокачествени тумори на мозъка. Последни резултати са публикувани в списание Cancer през 2014 г.

• С какво българската „здравеопазна реалност“ е по-различна от немската?
- В известен смисъл двете са много подобни, но с тази разлика, че в Германия се отделят около 5 пъти повече пари за здравеопазване, отколкото в България. В Германия почти всички средства, които се отделят за здравеопазване, минават през здравна каса. Пациентите плащат много големи вноски. В България вноските към Здравната каса са много малки. И затова голяма част се доплаща от пациентите. В това има и добри, и лоши страни. Добрите са, че пациентите са наясно какво точно се случва с тях. Болните са наясно какво означава една голяма гръбначна операция. В Германия хирург може да направи операция, която струва 100 хил. евро, и пациентът и да не разбере, че изобщо интервенцията е струвала нещо. В един момент се превръща в проблем, защото започват да се правят ненужни операции.
• Работили сте дълги години в Германия. Опитвате ли се да пренесете немския модел на здравно обслужване тук и възможно ли е?
- В Германия има много неща, които има смисъл да се пренесат в България. Едно от тях е професионализмът – как се подхожда към работата, как се систематизира тя. Като се започне от чистенето на болница и се стигне до извършването на операция. Като кажете на една немска чистачка да изчисти помещението, тя го прави както трябва – из основи. Много ми се иска това да го виждам навсякъде и в нашата страна. Правилото важи от операционната маса до оправянето на тротоарите. Голямото предимство на Германия е, че там нещата винаги се правят по един и същ начин. И винаги всичко е в процес на подобряване. Докато у нас има голяма разлика в работата на различните лекари в различните болници. Понякога всичко се извършва много добре, а друг път – много зле. Различен е начинът, по който се провежда дадена операция и затова резултатите веднъж са добри, а друг път не са.
• Понякога резултатите са направо плашещи.
- Това го има навсякъде по света. Въп­росът е, че у нас голяма част от трагичните резултати може да бъдат избегнати, ако се работи професионално и систематично. Голяма част от проблемите, които имаме тук, са същите като в Германия.
Лекарите и тук, и там получават пари за свършена работа. Следователно все повече лекари искат да имат все повече и повече работа. Имаме хирурзи, които все повече искат да оперират. В един момент броят на болните няма как да нараства, защото хората не се появяват от нищото. Или поне броят им не се повишава толкова бързо, колкото на хирурзите им се иска. Те желаят увеличение от 10-15% на плановите операции за година, а това е невъзможно. Ето я причината изведнъж и в България, и в Германия да започнат да се правят напълно ненужни или ненужно големи и скъпи операции. Навсякъде съществува този натиск: „Оперирайте!“.
• Каква е разликата в отношенията пациенти - лекари?
- Отношенията пациент - лекар в България са много доминирани от лекаря вследствие на здравния ни модел от последните 50 – 60 години. Още тогава медиците са имали пълен монопол и са можели да правят с пациентите каквото си поискат. В известен смисъл отношението тук е доста по-грубо. Ако в Германия доктор се държи грубо с пациент – край. Кариерата му приключва. Трябва да подчертая, че грубото отношение е напълно ненужно. По никакъв начин никому не помага. Понякога пациентите са трудни, особено когато ги боли. Понякога са крайно изнервени и изтормозени. Задават постоянно едни и същи въпроси. Понякога не приемат лекарските препоръки. Мен са ме нагрубявали пациенти. Просто защото лекарите им казваме неща, които те не искат да чуят. Но… те не са професионални пациенти. Ние сме професионални лекари. Затова си „зашиваме“ устата и продължаваме нататък. Това е част от професионализма. Германците са го усвоили до съвършенство. От тях можем да се научим как правилно да се отнасяме към работата и към пациентите. С отговорност.
• Според Вас българските лекари, които са практикували първо тук, а след това са заминали за Германия, адаптират ли се?
- Младите - да. При по-възрастните е трудно. Има една културна разлика, която не се превъзмогва лесно, особено ако до този момент са работили само в България. Колкото по-млад тръгва човек, толкова по-лесно свиква и толкова повече може да научи.
• Отношението на другите лекари към българските какво е?
- Съвсем професионално и колегиално. Не мога да се оплача.
• Не ни имат за „втора ръка“ лекари?
- Не. Към мен се отнасяха и продължават да се отнасят чудесно. В България години наред се опитвах да израсна в кариерата и да стана доцент. Не ставаше. Дори съм бил изключван от конкурси. В Германия в рамките на 3 години станах доцент в най-големия и най-стария университет - в Хайделберг. Няма как да се оплача.
• Вярно ли е, че в чужбина толерират знаещите и можещите, толерират успеха, докато при нас, когато някой наистина умее нещо, няма гаранции, че трудът му ще бъде оценен? И дори хората около него, които не са толкова добри, ще се опитат да го смачкат?
- Този феномен на потискането го има навсякъде. Нарича се „стъклен таван“. Просто в един момент не се допуска израстване по-нагоре. В САЩ и в Германия го има. Има го и у нас. В САЩ е много пъти по-висок от българския. В Германия е някъде между българския и американския. Навсякъде битката е много жестока и за да успеете, трябва да знаете правилата. Познавам много българи, които са станали шефове на клиники в чужбина. Нищо не ги е спряло.
 Един от най-големите гръбначни хирурзи в Германия е д-р Франсис Килиан. Той е българин.
• Защо избрахте да се върнете в България?
- Нещата си вървяха много добре. Но просто в един момент ви се иска да се върнете. Заминете ли, и вие ще разберете за какво ви говоря. Аз не съм се върнал напълно. Работя и тук, и там. Искам моите деца да израснат там, където са чичовците, лелите, бабите и дядовците им.
Където им е средата. А и тук имам някои предимства. Работата ми е много интересна. Мога да правя неща, които в Германия не мога – тук мога да развивам частния си кабинет, да се занимавам с наука.
Натоварването в Германия е много голямо и не позволява научна дейност. Налагаше ми се да работя 26 дни в месеца. Поне по 8 часа. Давам ви пример. В „Пирогов“ бяхме 25 лекари и правехме 1100 операции годишно. В Германия бяхме 3-ма неврохирурзи в клиниката, а имахме 1000 операции за година…
• Споменахте семейството си. Имате 6 деца, нали?
- Да. Защото се ожених на стари години. Ако се бях оженил млад, щях да имам и повече.
• Надявате ли се някое от тях да наследи професията ви?
- Много е вероятно да стане. Ще видим. Няколко от тях вече смело го заявяват, но са много малки още.
• Имате на какво да ги научите, нали?
- Да, но не става въпрос точно за медицината. Мога да ги науча на правилното отношение към хората. Няма значение дали ще бъдат доктори или пилоти, или хлебари. Каквото и да вършат, трябва да го вършат правилно.
• След като сте работили и у нас, и в чужбина, можете ли да кажете от едни и същи заболявания ли страдат нашият и немският народ?
- Има разлики. Не вярвам да са свързани с начина ни на живот, а по-скоро с климатичните условия. В региона, в който работя, заболяванията на шийния гръбнак са много често явление. Наистина са много повече спрямо България.
• Българите от какво страдат най-често?
- Нашите сънародници страдат предимно от болки в кръста. И във врата. Често има и случаи на стеснение на гръбначния канал и дискови хернии. Повечето, разбира се, са при възрастните хора. Тези болести много добре се повлияват от операции. Ако един възрастен човек престане да се движи, това е началото на края.
• Понижава ли се възрастовата граница при тези болести?
- Не. Напротив. Мисля, че младите хора в България през последните години са започнали по-здравословно да живеят спрямо младежите преди 20 години. Тези, които идват при мен, много отговорно се грижат за себе си. Все пак хората имат много заседнал начин на живот. Трябва да спортуват.
• Кои спортове са най-подходящи за хората с проблеми на прешлените на гръбнака?
- Кардио спортовете. Всички, които водят до повишаване на пулса и до изпотяване. Препоръчвам крос тренажора – той раздвижва гръбнака и при шията, и надолу. 3 пъти седмично за по 1 час.
• Каква храна препоръчвате на пациентите си?
- Относно хранителния им режим има едно изключително важно нещо. „Най-трудните“ пациенти са пълните. Наднорменото тегло влошава всичко. По-трудни при тях са операциите, по-трудно се възстановяват след тях, по-трудно се раздвижват. Моят съвет е следният: всеки човек старее и със стареенето метаболизмът се забавя, наддават се килограми, но трябва да се противодейства.
• Кога една обикновена болка в гърба се превръща в проблем и трябва да се потърси доктор?
- За пациента има 2 вида болки. Едните са болки, които той си ги знае и си ги „влачи“ с години. От време на време се появяват и после си отиват. Другите са чисто нови. Когато се появи нова болка и никога преди не е имало такава, е хубаво да се види от лекар. При 90% от случаите болката в кръста е плод на нещо тривиално. Едва при 3-4% става дума за много сериозни проблеми като тумор например.