Брой: 2, 11 януари 2018 - ЯДРЕНО-МАГНИТНИЯТ РЕЗОНАНС

Разговор с проф. д.н. Анна Топалджикова, потомка на Анастас Карастоянов, пионер на българската фотография

Първата фотоизложба в България, първото ръководство по фотография, първият фотоклуб... Определението „първи” ще се споменава многократно, ако трябва да изброим събитията, предизвикани от фамилията Карастоянови и ознаменували раждането на българската фотография преди близо век и половина. Благодарение на пионера на „дагеротипията” у нас Анастас Карастоянов знаем как са изглеждали Левски, Раковски, Любен Каравелов, Ангел Кънчев, Стефан Караджа... Неговите наследници Иван и Димитър Карастоянови пък са запечатали за поколенията облика на стара София, на Пловдив, Самоков и други градове; оставили са ни портрети на видни интелектуалци, политици и монарси, снимки на театрални постановки, изгледи от бойните действия по време на Балканската война...
От Анастас Карастоянов фотографското изкуство се предавало като ген от поколение на поколение заедно със семейните добродетели: любов към отечеството, достойнство, нравствени идеали. Но нека читателят не се упреква, ако не е запознат с родолюбивото наследство на тази фамилия - в годините на соца имената на едни от най-изтъкнатите й творци не са получили заслужената оценка. Този пропуск в българската интелектуална история ще се опита да запълни проф. д.н. Анна Топалджикова, театрален историк, критик и драматург. Тя е потомка на Карастояновия род и подготвя книга за фотографската фамилия.

• Неотдавна Общинският съвет на Самоков обяви фотоконкурс за национална награда на името на Анастас Карастоянов, пионер на фотографията в България, който се пада ваш прапрадядо. Бихте ли разказали за нашите читатели как този ваш предшественик е открил изкуството на фотографското изображение още в годините преди Освобождението от турско робство?
- Анастас Кaрастоянов е син на първия български печатар Никола Карастоянов, който през 1828 г. купил в Белград печатарска преса и я внесъл нелегално в родния си град Самоков. Тогава все още на българите не било разрешено да печатат книги. В ранната си младост Анастас израснал сред зографите от Самоковската школа и сред монасите в Рилския манастир, които преписвали на ръка и рисували книги. От баща си научил да изработва и рисува щампи за издаваните от него книги. През 1862 г.
заминал за Белград да купува букви за печатарската преса, но точно тогава избухнал бунт срещу турския гарнизон в крепостта, в суматохата стоката му била разпиляна и разграбена. Наложило му се да остане в града, за да спечели пари и да възстанови загубата. Но тази беда се оказала за него щастлива възможност да се срещне с българина Анастас Йованович, управител на двореца и придворен фотограф на княз Милан Обренович. Йованович го въвел в съвсем новото тогава изкуство на фотографията и му отстъпил длъжността придворен фотограф. Анастас Карастоянов бил запленен от фотографията, това предопределило и съдбата на бъдещите фотографи от фамилията - неговите синове Иван и Димитър и техните наследници.
• Благодарение на този ваш пра­отец, Анастас, са запазени за паметта на поколенията образите на наши национални герои, сред които е и Васил Левски. Какво знаете за историята на тези снимки и за контактите на Анастас Карастоянов с български революционери, които не ще да са били просто клиенти пред обектива на неговия фотоапарат.
- В Белград Анастас посещавал кръчмата „Код српске круне”, известна като „щаба на Раковски”, и така се сближил с българските революционери от Втората българска легия. Неговият дом станал тяхно убежище, след като княз Милан Oбренович се отказал от намерението си да започне Сръбско-турската война и наредил момчетата от Българската легия да бъдат прогонени. Според спомени, които Петър Боев е използвал в своята „История на фотографията”, те преспивали и се хранели в ателието и дома на Карaстоянов. От този период са останали емблематичните фотографии на Васил Левски, Любен Каравелов, Ангел Кънчев, Стефан Караджа и останалите доброволци от легията.
• Анастас Карастоянов се явява родоначалник на фамилия, в която фотографията е семеен занаят, и като че ли всички негови потомци от мъжки пол продължават делото му. Вие пишете книга за Карастояновия род и вероятно сте проследили колко фотографи наброява тази династия, а предполагам, че фотографското им наследство наброява хиляди снимки, много от които днес са част от музейни сбирки.
- В момента е под печат в издателство „Изток-Запад” моята книга „Отлитащото време - лъч светлина през обектива. Фотографската фамилия Карастоянови”, която проследява пътя на тази фамилия през времето и отразения чрез фотокамерата голям период от българската история. Книгата обединява документалното и фикцията, нейният разказ се връща назад, към родоначалника на рода Карастоян, роден в средата на XVIII век. Неговият внук Анастас Карастоянов основава фотоателието си в Белград, а веднага след Освобождението се заселва в София и заедно със синовете си открива фотоателие на ул. „Самоковска”, на площад „Кафене Баши” - днес пл. „Славейков” (ателието и домът на Карастоянови са били на ъгъла на днешните улици „Гр. Игнатиев” и „Дякон Игнатий”). По-късно Димитър отваря свое ателие на ул. „Цариградска”. Неговата съпруга Райна Балджиева също отваря свое фотографско ателие, синовете им Бончо и Божидар са талантливи фотографи с големи заслуги за българското фотографско изкуство: Божидар бил придворен фотограф на цар Борис III,
a Бончо успоредно с успехите си във фотографията се насочил към изгряващото изкуство на киното като оператор и режисьор на игрални филми. С фотография се е занимавал в Самоков и Ксенофонт Смрикаров, първи братовчед на Иван и Димитър - той бил подпомаган с напътствия и фотографски материали от Анастас и синовете му. Днес има двама наследници на фамилията, избрали професията фотограф: моят брат Андрей Топалджиков, правнук на Иван, фотограф в Дюселдорф, и правнучката на Божидар Карастоянов, младата фотографка Биляна Брайкова-Карастоянова.
• Чий потомък се явява вашият баща в Карастояновия род?
- Моят баща Стефан Топалджиков е син на Виктория, дъщерята на Иван Карастоянов. Той беше режисьор на игрални и анимационни филми. Но нали киното е своеобразно превъплъщение на фотографията - камерата разширява „зрителното поле” на фотообектива.
• С името на Иван Карастоянов са свързани много първопроходчески изяви във фотографията. Разкажете моля за тези събития във фотографската история на България.
- Животът на Иван и брат му Димитър Карастоянов е изключително интересен. Може да се говори твърде дълго за приятелствата им с голяма част от емблематичните личности на тяхното време, за участието им във важ­ни за страната събития, за активен живот, изпълнен с любознателност, вдъхновение, приключения, почтеност и идеализъм. Натрупвайки впечатления от прочетеното, по спомени на баща ми и най-вече проследявайки фотографиите, пред очите ми премина историята на страната ни за един дълъг период от време. Любознателността и рефлексът към откриване на новото, непознатото, към експеримента се предават през поколенията - първата печатница, първото българско фотографско ателие в Белград и после в София, търсения в областта на портрета и автопортрета, на жанровата фотография, фотожурналистиката, включително и на фронта по време на войните. Не бих могла да вместя накратко разказа за всичко това, ще имате възможност да научите за него от книгата ми.
• Разкажете ни тогава нещо поне за атмосферата на прочутото за времето си фотоателие на Иван и Димитър, „Братя Карастоянови” - как е било оборудвано, какви личности са го посещавали, какви разговори са се водели там, какви клюки са се разменяли...
- Преди да бъде създадено кафенето „Цар Освободител”, което става притегателен център за българската интелигенция, любимо място за срещите на писателите и хората на изкуството било ателието на братя Карастоянови. Тук се събирали писатели, учени, журналисти, художници, артисти, както и политици, военни, индустриалци. Прави впечатление, че тези хора имали съзнанието за общност, всеотдайно се включвали във важни каузи, които подпомагали строителството на младата българска държава и защитавали жертвоготовно нейната независимост, спонсорирали образованието и културата, оценявайки голямото им значение за бъдещето на страната. Ателието било снабдено с най-новата за времето си фотографска техника и богат реквизит. „Моделите”, както и отбилите се „просто така”, заради разговора хора, се заседявали с часове, имало и приятно губене на време, и разгорещени спорове, и много смях, и сериозно обсъждане на теми, които вълнували всички, изпълвали ги с тревога и с надежди...
• Вярно ли е, че прадядо ви Иван Карастоянов е бил отвлечен от разбойници, които го взели за Стефан Стамболов и искали откуп за него?
- Да, тази история е много увлекателно разказана от самия него на 92 страници, изписани на ръка с писец и мастило. Четох ги с вълнение в неговия архив, съхраняван в Националната библиотека „Кирил и Методий”. Версията, че са го отвлекли, защото го сбъркали със Стамболов, не отговаря на истината. Иван бил извикан да фотографира посещение на княз Фердинанд в Рилския манастир. Пътувал с файтон, облечен елегантно и с бомбе, ето защо го помислили за богат човек от правителството и го отвлекли в очакване на голям откуп. Водили го със себе си, голяма част от времето вързан, из непристъпните тогава гори на Рила. В това време били изпратени потери, за да го освободят и най-вече за да заловят отдавна върлуващата по тези места разбойническа шайка на братя Николови. Иван Карастоянов бил ведър човек, сърдечен, шегаджия с чудесно чувство за хумор, вероятно затова разбойниците постепенно започнали да изпитват симпатия към него и го пуснали без откуп, въпреки първоначалните заплахи, че ще го убият. Когато братята били заловени, Иван Карастоянов се явил пред съда като свидетел, но си спечелил възмущението на обществото с това, че пледирал за отмяна на смъртното наказание и говорил за причините тези хора да станат разбойници. Застъпничеството му не постигнало желания ефект, осъдените били обесени в двора на Черната джамия.
• Иван Карастоянов и неговият баща са били придворни фотографи (съответно на княз Фердинанд и на сръбския крал Михайло Обренович; Димитър Карастоянов пък е отказал честта, оказана му от Фердинанд, да снима царското семейство, а неговият син Божида, е бил фотограф на цар Борис III и като такъв имал изключителното право да заснеме с камера сватбата на Борис и царица Йоанна Савойска в Асизи. Бел. ред.). Повлияха ли тези фак­ти върху оценката за заслугите на фамилията, след Девети септември?
- От баща си знам, че семейство Карастоянови уважавали много Стамболов за всичко, което е направил за България, но се отчуждили в периода, когато принуден от политическите напрежения в страната, той си служел все по-често с властта като диктатор. Димитър Карастоянов бил много близък с Петко Каравелов и след въдворяването на Каравелов в Черната джамия по недоказано участие в атентат срещу министър-председателя, Димитър се обявил публично срещу Стамболов с дискредитиращ го колаж на негов портрет. Това станало повод да бъде изселен в Пловдив, където открил ателие и живял от 1891 до 1894 г. Но след убийството на Стамболов Димитър направил своята равносметка за голямата загуба и имал подозрение в недоказана версия, уличаваща и княза. Предполагам, че това е причината да откаже предложението да бъде придворен фотограф, което дошло скоро след убийството на Стамболов. Тогава, за „обида на особата”, го въдворили в Бач­ковския манастир.
След 1944 г. фамилия Карастоянови беше известна най-вече с фотографиите на Анастас Карастоянов на революционери от Легията и с някои портрети на изявени личности от нашата интелигенция. За дейността на братята Иван и Димитър е споменавано, макар и недостатъчно, но най-премълчавани са били приносите на Божидар Карастоянов (бил е изселен от София), който като фотограф на Борис III е оставил много сведения за политическия живот в страната, непосредствено преди комунистическия режим.
• Фамилията ви, Топалджикова, подсказва връзката ви и с друг забележителен български родолюбец, генерал Никола Топалджиков. Известен факт е, че е бил началник-щаб на военните сили в правителството на Александър Стамболийски, но заради задкулисни провокации на опозицията бил принуден да си подаде оставката, а след атентата в църквата „Ал. Невски” през 1925 г. бил убит при неизяснени обстоятелства. Какво се знае днес за гибелта му, за гроба му?
- Никола Топалджиков е един от офицерите с големи заслуги по време на Балканската и Първата световна война. Като командир на 9-ти конен полк през 1916 г. отблъсква румънските и руските военни части от Южна Добруджа, участва в тежките сражения за превземането на Тутраканската и Силистренската крепост и в изгонването на окупационните румънски войски отвъд Дунава. Получава военното звание полковник, награден е с българските отличия Народен орден за военна заслуга, военна лента с мечове, военен орден „За храброст” и с орден „Кръст за военна заслуга” от австро-унгарския император.
По време на управлението на Ал. Стамболийски полк. Топалджиков е назначен за началник на кабинета на Министерството на войната и за началник-щаб на армията. Той успява да разкрие заговор, организиран от офицери, които подготвят военния преврат, и известява министър-председателя. Но Ал. Стамболийски проявява политическа недалновидност и подценява опасността. Междувременно е създадена Военната лига, Топалджиков пише заявление до началника на военно-съдебната част с настояване за мерки срещу участието на армията в политиката. Обединилите се негови врагове успяват да организират изпращането му в запаса чрез донесения зад гърба му и интриги. Скоро след това безпрепятствено извършват военния преврат.
• Защо е бил арестуван, след като вече е бил в запаса?
- Враговете му се възползвали от атентата в църквата „Св. Неделя”, организиран от крайно лява терористична група членове на комунистическата партия. Това било удобен повод да си разчистят сметките с опозиционно настроени личности от средите на интелигенцията и армията. Генералите Никола Топалджиков и Гаврил Личев изчезват месец преди Гео Милев - отвлечени били по същия начин и също от наемните убийци, наречени „неотговорни фактори”. Убийството им е поръчано от лично засегнати военни и от Военното контраразузнаване (ВКР). Убити са в местността Дервент, близо до Кюстендил, но въпреки издирванията на техните близки, мястото, където са заровени, остава неизвестно. По това време баща ми, Стефан Топалджиков, е бил на 16 години.
• Бреме или благослов е да си потомък на такива славни предци?
- Не бих казала, че е бреме, уважавам тези личности и те ме вдъхновяват, колкото повече научавам за тях.
• Вие самата обичате ли да снимате, има ли място фотографията в работата ви като театрален историк, критик, драматург?
- Заниманията ми с фотография са епизодични и напълно любителски, но безспорно интересът ми към изображението има голямо значение за професията ми, за която е важно да се вглеждаш в образите и с вътрешното си зрение.