Брой: 5, 1 февруари 2018 - РЕСПИРАТОРНИТЕ ИНФЕКЦИИ

Проф. д-р Христо ОДИСЕЕВ е роден през 1927 г.
След завършване на Медицинския университет през 1953 г. е изпратен в болницата на гр. Елхово, където заема последователно длъжностите участъков лекар, завеждащ поликлиниката и главен лекар. Наред с административните си задължения той продължава да упражнява лекарската си практика, обслужва и завежда Инфекциозно отделение. Има 6 публикации, посветени на инфекциозната патология в района. През 1959 г. получава специалност „Инфекциозни болести“. Поради слухови проблеми заменя стетоскопа с микроскоп и постъпва като научен сътрудник в Научния институт по епидемиология и микробиология (НИЕМ) в София. В началото работи по създаване на грипна ваксина. От 1964 г. е назначен за завеждащ паротитна лаборатория, а от 1974 г. на обединената лаборатория „Морбили – паротит – рубеола“. Създател е на българска паротитна ваксина и инициатор, ръководител и участник в създаването на асоциирана ваксина морбили – паротит. През 1971 г. защитава кандидатска, а през 1976 г. докторска дисертация. Участва активно в местни и чуждестранни конференции и конгреси. Неговият опит в получаването, приложението, имунологията и епидемиологията на живите вирусни ваксини е проучван от редица чуждестранни учени. Неговите научни интереси надхвърлят границите на основните му специалности. Има няколкостотин научни и научнопопулярни статии както по специалностите си, така и в други области на медицината, и две монографии.
 След пенсионирането си е поканен от директора на Институт Пастьор – Тунис, където работи в продължение на 12 години, а след това от директора на Националния ветеринарен институт - Тунис, където е 5 години. Като единствен чужденец и вирусолог, той поставя и в двата института основите на департаменти по вирусология с по два сектора: научнодиагностични и производствени за ваксини, и обучава кадри за тяхното обслужване. Член е на Нюйоркската академия на науките.
 След завръщането си в България, макар и на преклонна възраст, той продължава да следи новостите в медицинската наука и да участва активно в научния и периодичния печат, включително и във в-к „Лечител.

• Професор д-р Одисеев, откъде идва думата ваксина?
- На латински думата vaсca (чете се и се произнася вакса) означава крава. Преди повече от два века вариолата (едрата шарка) периодически е предизвиквала големи опустошителни епидемии. Освен човешка, съществува и вариола по говедата. Тя се предава и на хората, най-често при доене на кравите, но в лека форма, с отделни мехури по-ръцете. Селският лекар Едуард Дженър забелязал, че по време на епидемии на вариола сред хората, лицата, заразени предварително от кравя вариола, не боледували. През 1796 г. взел течност от мехур, появил се върху ръката на доячка, и я инжектирал на 15-годишно момче. Няколко месеца по-късно той му инжектирал течност, взета от мехурче на болен от вариола. Пациентът не заболял. С тази високорискована постъпка Дженър се обезсмъртил.
• Трябва ли да смятаме, че Дженър е основоположник на ваксиналната профилактика?
- Делото на Дженър не е научна разработка, а резултат на остроумно наблюдение. Разбира се, това не омаловажава неговата заслуга.
Основоположник на ваксиналната профилактика е Луи Пастьор, който формулира основния принцип на превръщането на един инфекциозен агент във ваксинален. Това той доказа с получаване на ваксина срещу беса. Пастьор предположил, че след прехвърляне вируса на беса върху животно, което не боледува от бяс, той се приспособява към организма му и става патогенен за него, намалява болестотворността към първоизточника. Пастьор провел следната процедура: инжектирал вътремозъчно заек със слюнка от бясно куче. Заекът останал жив. С мозъчен материал от заека заразил втори заек. След това започ­нал да прехвърля (да пасира) мозъчен материал от заек на заек. С увеличаване на пасажите вирусът се превърнал в патогенен и зайците започнали да боледуват и умират от бяс. След 22-рия пасаж Пастьор инжектирал на здрави кучета мозъчен материал от болен заек. След един месец той ги инжектирал с естествения (дивия) вирус. Кучетата не заболели от бяс.
Дошъл моментът този факт да се потвърди и върху човека, който боледува (и винаги умира) от бяс. На 6 юли 1885 г. майка довежда 9-годишния си син Жозеф Мейстер, нахапан от бясно куче на 14 места. Пастьор, след дълъг размисъл през целия ден ще го спаси ли, или ще провали кариерата си, накрая решава да го ваксинира в 18 часа вечерта.
Последват 13 допълнителни инжекции. Детето не заболява от бяс. В чест на Дженър той назовал материала, с който инжектирал момчето, ваксина, а процедурата ваксинация.
• Този принцип важи ли при получаването и на други ваксини?
-    Трябва предварително да уточним, че има два вида вирусни ваксини, живи и убити. Горният принцип се отнася за живите вирусни ваксини.
• Кое е основанието за приложението на една ваксина?
- С приложението на ваксината се цели да се създаде предварителен имунитет срещу съответен инфекциозен агент. Този имунитет се запазва от специални „паметни клетки“ на имунната система. При среща със съответния агент те се активизират, размножават се и го унищожават.
• Бихте ли описали накратко създаването на жива вирусна ваксина?
- Първо трябва да се изолира вирус от болен. След това започва дълга процедура за неговата атенюация (отслабване на болестотворните му свойства) по принципа на Пастьор. Но докато Пастьор е използвал заек, съвременната процедура се прави на клетъчни култури в епруветки, включително и на противобясната ваксина. При заразяването вирусът се размножава в клетките, уврежда ги и излиза в течността. След това започва дългият процес на пасиране на вируса от епруветка в епруветка. В началото вирусът се размножава слабо. Но с пасажите той мутира, постепенно се адаптира към чуждите, нечовешки клетки. Накрая започва да се размножава бързо. Чрез тези пасажи вирусът намалява патогенните си свойства за човека. Събраната течност се центрофугира, за да се отстранят клетъчните остатъци. Към течността се прибавя адювант: алуминеви соли, захароза, или други субстанции, които ще оформят масата на ваксината и ще спомогнат за запазване трайността на вируса в материала. Течността се разлива в малки флакончета или ампули, които се замразяват. Следва лиофилизирането им (изсушаване без размразяване), което стабилизира вируса.
Проучването на получената ваксина преминава три фази. При първата фаза се доказва безвредността й. По традиция първо се инжектира авторът на ваксината. След това се ваксинират 5-6 деца, със съгласието на родителите им. При доказана безвредност броят им се увеличава постепенно. През втората фаза се доказва дали ваксината създава имунитет, т.е. антитела срещу вируса. За целта се ваксинират 100-200 деца, неболедували от съответната инфекция, от които се вземат две проби кръв преди ваксинацията и един месец след нея. Пробите се изследват паралелно. При добра имуногенност на ваксината първата следва да бъде отрицателна, а втората – положителна. Една ваксина е добре имуногенна, ако създава антитела при над 95% от имунизираните. През третата фаза се доказва защитната ефикасност на ваксината. Ваксинират се няколко хиляди деца и при поява на епидемия се отчита какъв процент от тях ще бъдат защитени от вируса. При добра ваксина защитените следва да бъдат над 95% от всички ваксинирани.
• Колко време е необходимо от изолирането на вируса до приложението на ваксината в практиката?
- Ще дам конкретни данни за създадената от нашата лаборатория паротитна ваксина. Вирусът (щамът), с който е създадена ваксината, е изолиран на
3. 02. 1965 г. от слюнка на 7-годишно момче, болно с типична форма на паротит, върху клетъчна култура от бъбреци на новородени морски свинчета. Започнахме пасажи върху същата култура, за да го атенюираме. След 18-ия пасаж сметнахме, че вирусът се е атенюирал. Събраният материал премина през гореспоменатите проверки. През 1967 г. го проверихме за токсичност върху 3 маймуни (в Института по грип и респираторни инфекции в Санкт Петербург, ръководен от академик Смородинцев. Той кръсти щама София-6). Последва ваксинация на автора на ваксината, след 30 дни самонаблюдение той не получи болестни или токсични симптоми. Затова поискахме разрешение за имунизация на 5 деца, със съгласието на родителите. Липсата на вредно действие на ваксината се повтори и даде основание за постепенно увеличаване броя на децата. След това преминахме към втората фаза, проверяване на нейната имуногенност. През 1969 г. ваксинирахме 120 деца с вземане на кръв преди и 30 дни след ваксинацията. Ваксината показа, че ваксинираните придобиват имунитет в 96,4%. През 1971 г. преминахме в трета фаза. Ваксинирахме в Пловдивски окръг всички неболедували от паротит деца във възрастта над 1 до 12 години. След едногодишно проучване на огнища с поява на болни от паротит се оказа, че ваксината дава висок защитен ефект при 97,6% от ваксинираниу те. От 1972 г. започнахме поетапно прилагане на ваксината в страната. Първи в света. До края на 1976 г. бе обхваната цялата страна. През 1974 г. ваксината бе внедрена в имунизационния календар. През 1975 г. бе патентована. От 1977 г. стана редовна ваксина. От гореописаното се вижда, че създаването на една жива вирусна ваксина е дълъг процес.
• Какви ползи носят вирусните ваксини?
- Примерите са няколко, но аз ще ви запозная с два от тях, от приложението на морбилна и паротитна ваксина в България.
Здравен ефект: През 1992 г. се появява поредна епидемия от морбили. Въведена е руска моноваксина, последвана от френската комбинирана ваксина Trimovax, съдържаща морбилен, паротитен и рубеолен компонент, а след това е заменена с белгийската Priorix, съдържаща същите компоненти. Още при първата реваксинация епидемията бе потушена. От 1993 до 2008 г. (в продължение на 15 години) няма регистриран нито един случай от морбили. С други думи, болестта е изкоренена от страната. Но през 2009 г. вирусът бе внесен от български емигрант в Германия. С това се поставя началото на епидемия, която по брой на болните изведе страната ни на първо място в Европа. Регистрирани са 24 853 болни, от които 24 починали. Причината за поява на епидемията е нередовното ваксиниране на децата. След проведена реваксинация епидемията бе потушена. Впоследствие се появяват единични случаи, най-вероятно с внасяни от чужбина вируси. Но стриктното провеждане на ваксинацията не позволява поява на нова епидемия.
Икономически ефект: След 7-годишно редовно приложение на нашата паротитна ваксина в цялата страна заболеваемостта от паротит бе снижена 8,3 пъти в сравнение със същия предваксинален период. Статистиците в НИЕМ изчислиха, че за седемте години редовно приложение ваксината е донесла чиста печалба 9 443 479 лв.
Подобни са данните от приложението и на чужди паротитни ваксини. И не само паротитни.
При всички видове живи вирусни ваксини се установява, че съотношението между разходите за производство, включително и приложение на ваксината, и загубите при естествената инфекция е 1:10.
• Какви рискове крият живите вирусни ваксини?
- Живите вирусни ваксини са нож с две остриета, с добавката, че са с далеч неравностойни остроти. Тези от ваксините, които се прилагат инжекционно, могат да причинят леко зачервяване, оток и болка на мястото на убождането. Но те са леки и поносими. По-сериозни усложнения може да се появят, когато въведеният в тялото вирус започва да се размножава и разпространява в тялото. Може да се появят признаци, подобни на естествената инфекция, но несравнимо по-редки и по-леки. Ваксиналният процес повтаря естествената инфекция. Грубо казано, с ваксинацията изкуствено се заразява ваксинираният. Но с вирус „чиито зъби са изтръгнати“. И затова тялото на ваксинирания понася много по-леко ваксиналния процес, отколкото инфекциозния. Естественото заболяване става внезапно, независимо от здравното състояние на заразения. Ваксинацията се прилага подборно, на лице в състояние на добро здраве. С препоръката за наблюдение от личния лекар. Паротитната ваксина даваше в 0,6% подуване на слюнчените жлези (при естествената инфекция почти 100%) и леки менингиални признаци в 0,01% (при естествената инфекция над 30%). Морбилната ваксина даваше 0,05% лек обрив и температура (при естествената инфекция около 100% и чести бронхопневмонии, плюс смъртни случаи).
• Какво е личното Ви отношение към живите вирусни ваксини?
- Първата ми специалност е инфекциозни болести. Лекувах болни в продължение на 7 години. Но поради слухови проблеми смених слушалките с микроскоп. От лечител станах профилактик (вирусолог, занимаващ се с получаване и приложение на ваксини). Дългогодишната ми научна и практическа дейност ме убедиха, че ваксинопрофилактиката е голямо постижение в медицината и здравеопазването. И не мога да оправ­дая тези лица, които не я ценят, а пренебрегват, дори някои я отричат.
Мен не ме тревожат опасностите от рисковете от ваксините, те са минимални. Тревожи ме фактът на възвръщане на вирулентността на някои ваксинални щамове. Това, което се случи с полиомиелитната ваксина. Но това изисква отделна дискусия.
• Защо бяха спрени българската паротитна моно- и комбинираната морбили-паротит ваксина при наличието на здравна и икономическа полза?
- Отговорът на този въпрос е много сложен и изисква дълга интерпретация. Той представлява научна трагикомедия, разигравана десетина години. Ще помоля редакцията на вестника да ми даде възможност за допълнително обсъждане на този въпрос.