Брой: 27, 7 юли 2016 - АЛЕРГИИТЕ

Виолета Радева

За 1300-годишнината от създаването на българската държава русенските червени антихристи решиха да се докарат на правешкия диктатор и неговата дъщеря езичница. Като достойно за похвала деяние те прецениха събарянето на храм „Всех Святих” в старите гробища, където лежаха костите на много от видните български възрожденци и революционери. На негово място решиха да издигнат пантеон и да премахнат гробищата.
Всеки, който посети Русе, остава неминуемо разочарован и озадачен от вида на Пантеона на възрожденците, който е някакво архитектурно недоразумение. Върху нещо като турска баня и мавзолей на азиатски сатрап стои християнски кръст!!! Покривът на банята е уж позлатен, всъщност е черен и на струпеи. Години наред стоеше заключен. Местни мургави прибирници през това време отмъкваха периодично тонове месинг. Бронзовите букви от надгробните ниши и от фриза с имената на възрожденците отидоха в пунктовете за цветни метали. Мраморните облицовъчни плочи украсиха нечии мутробарокови новостроящи се къщи на комунистически величия. През 1992 г. започва основен ремонт. Всичко обаче е половинчато. Невъзможно е да бъдат отстранени сериозни дефекти, допуснати при първоначалния строеж, форсиран, за да бъде открит предсрочно завършеният с шестнайсет месеца по-рано от предвидения срок пантеон.
Русенци дълго спорят – дали да не бъде съборен и да се възстанови храмът „Всех Святих”, или пантеонът да бъде „християнизиран”. Е, „християнизираха” го. С един кръст върху нелепата постройка. Реши се да се построи нов храм „Всех Святих” на друго място в Парка на възрожденците, тоест в бившите гробища. Години се събираха дарения. Години тухла по тухла, пардон, бетонобъркачка след бетонобъркачка  се строеше нова черква. Построиха я. Измазаха я. Оградиха я. Сега е в процес на саморазрушаване.
Старите жители на града са убедени, че пантеонът е проклятието на Русе. Със събарянето на гробищната черква и поругаването на мъртвите започна неговата устремна деградация. Системните обгазявания на Русе от химическите заводи в Гюргево доведоха до масова миграция, особено след 1989 г., когато вече нищо не можеше да спре хората да бягат оттук. Престъпната приватизация разграбване унищожи почти цялата тукашна промишленост. Машините на заводите бяха разпродадени за скрап, а парите потънаха в джобовете на червената номенклатура.
Кощунствено, греховно беше извършено и самото варварско събаряне на черквата. След като „Всех Святих” беше оставена за гавра на циганите, пияниците и мародерите в продължение на няколко години, дойде време да бъде изтрита от лицето на земята. Мъжете от строителната бригада, на която беше възложена задачата да бъде гътната – хора предимно от околните села, се помайвали ден след ден. Като че ли никой не искал да бъде първи в това дело. Види се, макар изтляла в годините на агресивна атеистична пропаганда, вярата в душите на лумпенизираните селяни не била съвсем умряла. Русенци шушукаха. Глухо недоволство се усещаше из целия град.
Тогава окръжните партийни началници започват да нервничат. Настояват час по-скоро да бъде свършена работата. Определен е и денят – 26 октомври 1975 година, Димитровден. Шефът, на когото е възложено изпълнението на височайшата заповед -  Драгия Драгиев, нарежда веднага булдозерите да опънат въжетата, прекарани през пробитите в стените дупки на поруганата черква. Разказват, че възрастна жена му казала: „За теб Господ няма ли?”, на което той отвърнал: „Тук аз съм Господ!”
Други твърдяха, че един от по-патилите работници му рекъл: „Като си толкоз ербап, събори я ти!”  „Ще я съборя, защо да не я съборя, ще ме уплашите ли?!” – разкрещял се бил Драгия Драгиев. И за да покаже, че няма страх от нищо, сам подкарал единия булдозер.
От черквата остана огромен куп от камъни и тухли, който бързо беше разчистен.
Колкото и тайно, тихомълком да беше съборена, слуховете за пререканията  обиколиха града и накараха мнозина да оклюмат.
Не мина и година, из Русе се разчу, че безстрашният Драгия Драгиев, който нямал страх нито от Бога, нито от дявола, а само от червената петолъчка и вожда си, катастрофирал. Загинал на място. С него заедно – синът му, снахата и внукът. Остана жива само съпругата му.
В последните години из местните вестници, както и из форумите се говори за това като за „русенска легенда”. Свидетелствам, че това не е никаква „легенда”, а живата истина. По това време моята майка работеше като стоковед в „Търговия на едро”. Съпругата на Драгиев беше нейна дългогодишна колежка. Потресът в предприятието, особено сред хората, които отблизо я познаваха, беше голям. Бяха на погребенията. Знаеха за смъртта в болницата на техния син, който също не преживя катастрофата. Виждаха с очите си как тази жена изведнъж загуби всичко, как светът й се срути окончателно.
Две години по-късно гостувах на моите приятели Тони и Росен Миневи. След обяда, пред чаша кафе, се разговорихме с бащата на Росен – отец Минев, за човешките грехове и Божието наказание. „Сатана ни изкушава – каза старият свещеник, – а после идва да прибере душите на изкушените в ада. Видях това с очите си”. Явно прочете  недоверието, изписано върху лицето ми, затова извади малък бележник, разлисти го и ми даде да прегледам записаното там. Ето каква е историята, която се запечата в съзнанието ми.
По времето, когато загина семейството на Драгия Драгиев, отец Минев служеше в гробищната черква в „Чародейка”. Един ден – топъл, ясен, слънчев, той опявал покойник. Тръгнали към прясно изкопания гроб и за няколкото минути, докато извървят разстоянието до зиналата яма, небето се покрило с черни кълбести облаци. Излязъл силен вятър. Бурята видимо приближавала с такава скорост, че колкото и да бързал, не успял заедно с близките на новопредставилия се пред Бога да се върне в черквата на сушина. Скрил се заедно с гробарите под мощната корона на близко дърво. Дъждът плющял, светкавици раздирали небето, тътенът ги оглушавал. Изведнъж съвсем наблизо треснал гръм. Отец Минев се закръстил и започнал да се моли, а гробарите взели да спорят къде точно е паднала светкавицата. След десетина минути всичко утихнало. Дъждът спрял, небето блеснало отново синьо, слънцето грейнало в пълния си блясък. Двама от гробарите, докато още се оцеждали последните капки дъжд от изтънелите облаци, побързали по посока на гърма. След малко единият дотърчал: „Отче, ела бързо да видиш какво е станало!”.
Озовали се пред гроба на Драгиев. Кълбовидна мълния минала през него – по отворите на двете дупки можело да се установи, че е влязла откъм главата, а е излязла откъм краката. Загледал се върху датата, изписана върху дървената пирамидка с червена петолъчка. Същия ден се навършвали 40 дни от смъртта му.
„Сатана дойде да прибере душата му” – повтори отец Минев след настъпилата пауза. Синът на отеца, инж. Росен Минев, отдавна е покойник. Не знам наследниците му дали пазят бележника. Но има живи още наши общи приятели, които добре знаят тази история. Ако не друго, тя ни подтиква да се замислим за границите на позволеното и за областите, отвъд които не можем да бъдем съдници. Напомня ни да не забравяме, че носим морална отговорност за всяка своя постъпка и рано или късно нашите действия биват претеглени и възмездени.