Мартин Ралчевски
Един „приятел“ от Фейсбук ми писа оня ден така: „Абе, пич, ти не си добре, как може да те вълнуват такива неща?“ Това беше по повод на моя публикация за отец Серафим Роуз. Казах си: „Хора всякакви“. И не влязох в ненужен спор. Да, така е. Мен ме вълнуват писанията на светите отци и техния жив пример в търсенето на Бога. Други се интересуват от професионална реализация, спорт, автомобили, забави и какво ли още не. В това няма нищо лошо. Ние сме различни. Покрай книгите ми срещам какви ли не интересни хора. Има добри, лоши, особени, горди, скромни, всякакви. Наскоро се запознах с една възрастна жена, за която искам сега да ви разкажа. Не съм я питал за позволение да публикувам това, затова ще спестя името й. Заприказвахме се. Тя е от София, дълбоко вярваща е, чете много и не се интересува от друго освен от спасението на душата си. Себежертвеността й някак ми напомня втората половина на живота на св. Мария Египетска (ако не сте чели житието й – прочете го, забележително е). Та тази възрастна жена, която може би е по-правилно да нарека баба, се оказа доста интелигентна и смирена. А аз пък, нали съм суетен, и се захласнах, като я слушах колко са й харесали писанията ми. Оказа се, че освен че чете редовно Евангелието и още много светоотеческа литература, тя намира време и за светски книги. Прочела е по една книга от всеки съвременен български автор. За да свери часовника си, както самата тя се изрази, и да научи от какво се вълнуват младите. Единствено от Калин Терзийски била прочела повече. Покрай споделянето на впечатления помежду ни с болка научих, че е истински бедна. Живее сама с една мизерна пенсия. Повече няма да казвам. То е ясно. Но подаяния не приема. Не й били нужни, по нейните думи. Може би ще се повтаря, но тя се вълнува само от предстоящата си среща с Бога, след смъртния си одър. Истинска християнка.
И все пак, случи се така, че се заприказвахме и за светски неща.
„За какво мечтаеш?“, попитах.
„Да ме помилва Бог“, отговори.
„Това е ясно. Но в този живот? Тук? Какво би искала да имаш?“
И така, от дума на дума и след няколко мои провокации, накрая тя сподели:
„Ами... да имам парно и топла вода. Да си ходя спокойно из къщи и да не ми е все студено.“ Малко след като каза това, явно я загложди някакво чувство на вина, замисли се и добави: „Всъщност мога и без парно, но не мога да отрека, че топлата вода е добро нещо. Колко би било хубаво, ако можеше да пусна крана на чешмата, а оттам да потече топла вода! Но това е каприз. И без топла вода може човек“.
Какви хора има само! Колко скромни са мечтите им и едновременно с това колко са неосъществими.
Няма да коментирам повече. Изводите са ясни. Стремежите на сърцето също. „... това е каприз. И без топла вода може човек.“
