Брой: 23, 11 юни 2015 - ЛЕЧЕБНИ ГЪБИ

“Българите бяха въздържани в употребата на думата “нация” вместо “народ” (в широкия смисъл на думата) не само защото свободната българска държава приютяваше само част от
българския народ, а нацията презюмира неговата цялост (и затова войните за неговото освобождение бяха борби за
национално обединение), но и защото чувстваха по-висшата категориална същност на това понятие: “народът” е
общност на битието, “нацията” – такава на осъзнатата
воля. Към народа си човек принадлежи по рождение, към
нацията – по убеждение.”

“Сбогом на национализма!” Това изрече от най-високата трибуна в страната ни човекът, който в оня момент трябваше да е най-отговорният за думите и постъпките си – Иван Костов. Каза ги непремерено и излишно, тъй като никой и нищо не го заставяше да стори това. Понеже подобни недомислици имат корени, а така също и привърженици в близкото ни минало и настояще, те не бива да се отминават без отговор и разяснения.
Щом съществува българска нация, не може да няма български национализъм и националисти.
Осемнадесетият век е великото време на обособяването на европейските нации, повечето от които извършиха това след продължително натрупване на политически, икономически и интелектуален потенциал. В борбата срещу закостенелите възгледи на тогавашната всемогъща църква и стария феодален светоглед се появяват блестящи сатирици, поети, драматурзи, художници, философи. Ще споменем само имената на Монтен във Франция и на Франсис Бейкън в Англия, за които съмнението и опитът са едничките надеждни източници на познанието. Колкото и да изглежда невъзможно един творец с произведенията си да изрази бурните промени в разкрепостяването на човешкото мислене и поведение, Шекспир със своята драматургия се превръща в ярък и велик летописец на епохата.
Англичанинът Джон Милтън от същото време влага целия си живот, ум и страсти в борбата за естествените права на човека и неговия неудържим стремеж към свобода. Властите, кралят и чиновниците трябва да пазят законността и спокойствието на хората. Не съществува никаква причина, която да дава власт на един човек над другиго.
По-късно тия идеи ги развиват Монтескьо и Жан-Жак Русо във Франция.
В 1748 г. (нашият Паисий вече трета година е послушник в Хилендарския манастир) излиза знаменитата книга на Монтескьо “Духът на законите”, която провъзгласява, че задачата и целта на държавата е да осъществи свободата на гражданите. Разделянето на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна, всяка от които може да спира останалите, гарантира политическите свободи на гражданите. Ако съдебната власт се съедини с изпълнителната – прокламира Монтескьо, – съдията ще има силата на угнетител. А ако трите власти се съсредоточат в едно лице – всичко ще бъде изгубено. И сочи за пример турската империя, където тези три власти принадлежат на султана, затова там господарува страшен деспотизъм.
Трагичната беда е, че в същата тази деспотична империя, в “чревото й адово” (тъй като са в непосредствена близост до столицата й) от четири века стенат и гинат многолюдните поробени българи, допълнително яхнати и от фанариотите гърци, решили на всяка цена да ги обезличат духовно и затрият като самостоятелен етност. “Един убит народ!” – ще констатира по-късно бележитият ни учен Иван Д. Шишманов. А акад. Марин Дринов в статията си “Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците му” ще каже, че българите са престанали да съществуват като народ, “а са съставяли един куп от люде утиснати, подивели, разнебитени…, обречени на всякакъв вид тежки трудове и теглила”.
Какъв кураж е имал скромният, болнав, слабо грамотен хилендарски чернокапец да се изправи срещу всичко това и като безумен хидалго не само храбро да се сражава с крехкото оръжие на словото, но и да го сломи! Може би е станало възможно поради безмерната му любов към рода и езика болгарски, от които са просияли първите ни царе, патриарси и светии; към гордото минало на съотечествениците си и вярата му в светлото им бъдеще.
Както и да го речеш, той е пръв в онова мрачно за народността ни време, сам и единствен. Обаче вижте що е сложил в йеромонашеския си печат. След задължителните религиозни символи като лично предпочитание е изобразил излитащата от огъня птица Феникс. Тук е свършил пътят на смирения монах, за да се роди борецът възродител. Каква вяра е имал той в народните сили и какво провидчество! Какъв удивителен пример за това, “що може да направи един човек за цял народ” – както пише М. Дринов в споменатата статия за Паисий.
Повтаря се древното чудо, когато Йоан Златоуст убеждавал колебаещия се и страхуващ епископ Флавин да отиде при императора езичник и измоли милост за християните от Антиохия с думите:
- Един човек, въодушевен от свята цел, е достатъчен да спаси цял народ!
Така и станало, кръвопролитието било избегнато.
Какво щастие и гордост за всички българи е, че нашият Паисий е бил водител от същата порода на титаните.
По родолюбието и вярата си, че всички хора са равни и свободни и трябва сами да уреждат съдбините си в земята на своите деди и на родния си майчин език, Паисий изпреварва просвещенския национализъм на френските революционери от 1789, както и немските и руските възрожденци. Йохан Фихте, сочен за баща на немския национализъм, ще се роди едва в годината на завършването на “История славеноболгарская” – 1762. Четиридесет години по-късно със своите “Беседи към немския народ” (“Reden an die deutsche Nation”) Фихте ще разпали патриотичната гордост у сънародниците си. Победената от Наполеон, унизената и разпокъсана Германия чете с възторг неговите пламенни речи към народа да не се отчайва и да не пада духом, а да напрегне всичките си творчески сили, за да надвие неуспехите и пораженията. Ще му внушава, че нацията е една постоянна величина и опрени на “народното си начало”, немците могат да се изтръгнат от тогавашното си тежко състояние, да се обединят и поемат към възход. Какво прозрение във времето е имал Паисий, извършил същото чудо с българския род!
Симеон Радев в “Македония в Българското възраждане” (с. 77) пише: “Книгата на Паисий е не само грамаден духовен факт в българската история. Тя представлява важност и в историята на Европа. В нея за пръв път се явява модерният национализъм с всичките му съществени страни: единство, борческо самочувствие и гордост на народността. Паисий е предшественик на Фихте”.
Връстникът на Фихте Фридрих Шилер говори същото:
- Ако в Германия се намерят десет души със силен дух, които искрено и мъдро обичат своята родина и своя народ, те биха направили голямо чудо. С огнено слово биха повдигнали уморения и боледуващ дух на страната.
В своята “Песен за камбаната” Шилер пита - кой иска в Германия да бъде камбана будилник? Да върви пред народа като пътеводно слънце и да го води към развитие на ума, духа и творчеството в името на живота и благосъстоянието.
И Германия наистина тръгва към обединение и възход!
Нашият хилендарски възродител е сам и действа при неимоверно по-сложни и тежки условия. “Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе… Така аз презрях своето главоболие, от което много време страдах, така и от стомах много време боледувах – това презрях, поради голямото ми желание, което имах. И от много време погребаните и забравени неща едва събрах заедно – написах речи и думи.”
Подобно на вдъхновените сторонници на Западноевропейското възраждане, потърсили опора в духовните ценности на Античността, и Паисий от личен опит открива, че знанието за славните дела на сънародниците в миналото и спастрянето на майчиния език са двата стълпа на спасението, двете криле, с които народът български ще се издигне от пепелището на робството и ще полети към светлото си бъдеще. Паисий Хилендарски е първата ренесансова личност в новата история на народа ни, отецът и идеологът на модерния български национализъм. Негови духовни чеда са борците за просвещението на младите поколения, за извоюването на самостоятелна църква, а в завършек - и политическото освобождение на народа. Раковски, Каравелов, Ботев, Левски, Бенковски и плеядата техни следовници са националисти паисиевци от най-чиста проба. Родолюбци и патриоти – думите са синоними, а не взаимно отричащи се.
На истинския националист родолюбец от едната му страна противостои шовинистът, а от другата – нихилистът. В страната ни може да е имало отделни привърженици на шовинизма, но те никога не са играли някаква определяща роля в обществото. Защото народът ни в масата си е трезв, реалистичен и демократичен по природа. Историческата му съдба се е сложила така, че векове е трябвало да се бори за своето оцеляване, за свободата си. А в по-новите времена, разпокъсван варварски - веднъж на Берлинския конгрес, втори път от Букурещкия мирен договор 1913 г. и сетне от върло несправедливия Ньойски диктат 1919 г., - той направи великански усилия и жертва стотици хиляди свои синове за несъстоялото се обединяване в етническите му граници. Сам под иго, той винаги се е притичал в помощ на съседни народи, вдигнали се на борба за свобода и независимост. (Взаимност в това отношение обаче не сме получавали.) А в първата си конституция – Търновската, е записал: “Всеки роб, стъпил на българска земя, става свободен!”. И страната ни се превърна в бежанска Аркадия, дала приют на стотици хиляди “несретници клети”.
След като и днес по цялата ни сухопътна граница съжителстваме с наши земи и населения, трябва да подчертаем, че никога и никой от българите не е издигал или поддържал каквато и да била шовинистична идея или платформа за господство над други народи, както нечестно ни обвиняват някои. За разлика от безогледните и войнстващи доктрини на панислямизма, на гръцката “мегали идея” по отминалата в небитието Византийска империя, на сръбските “начертания” за велика Крал-Душанова държава, на “Романия маре” или за “Велика Албания” – все пустоцветни, но жилави недомислия и досега.
Най-страшните беди върху българската душевност в миналото и настоящето е нанесъл не национализмът и шовинизмът, а нихилизмът – подценяването и неверието в собствените сили, превъзнасянето и преклонението пред чуждото, махването с ръка и неумението да защитим изконни общонародни ценности, качества и заслуги. Най-близкият пример е неотдавнашното приемане в Европейския съюз на кирилицата, но не като българска азбука, отгледана и усъвършенствана чрез една богата писменост в родните ни предели и положила основите на най-младата европейска цивилизация - славянската.
Левите идеолози у нас предпочитат да говорят за патриотизъм и пролетарски интернационализъм и обругават национализма като “буржоазно-реакционен стремеж за господство над други страни и народи”. Това показва само колко са далече от реалността и са в плен на химери. Още Ботев ни е обяснил, че дори под дрехата на “патриот” може да се крие измамник и продажник, който “за народа, за свобода” да дава не своята душа, “а душата на народа.”
А когато дойдоха на власт, комунистите половин век съвсем по оруеловски взеха да преправят старата ни и новата история. Тесногръдо, ругателно и фалшиво заклеймяваха понятията “национализъм” и “националист” като “шовинист”, “шовинизъм” и ги приравняваха с фашизма в идеологическите си тезиси и политически наръчници, речници, енциклопедии, учебници, съчинения. Истинската беда последва с установената кървава диктатура и жестока разправа с “националистите”, “великобългарските шовинисти и фашисти”...
Нека обаче да надникнем в Касъровия “Енциклопедичен речник”, първия след Освобождението ни, в който думата “национален” е обяснена само и единствено като “народен”. После да разгърнем достолепния “Речник на чуждите думи” на З. Футеков от двадесетте години на миналия век, където също “национален” е приравнено на “народен”, а за “националистите” е казано: “Привърженици на такива партии, чиито главни цели са да пазят интересите на собствената си страна и народ”. В “Речник на чуждите думи в българския език” (1932 г.) на големия наш езиковед акад. Стефан Младенов “национален” е обяснено като “народностен, общонароден”, а “нация” – “народ, народност с общо съзнание за единство по език, история, минало, идеали и блянове”. В прочутата “Българска енциклопедия” на братя Данчови от 1939 г. е казано за “национализъм”: “1. Явно предпочитание на всичко, което е свойствено на нацията, на която принадлежим. 2. Политическо течение, което е против проявите и институциите на народната традиция”. Дори в “Речник на чуждите думи” от същата година на марксиста Георги Бакалов е написано: “Национализъм – политика за осигуряване националните интереси”. И по-нататък: “Реакционният национализъм се стреми да закрепи привилегиите на една нация, като осъжда други нации на подчинено, неравноправно и даже съвсем безправно положение”. (Спрямо българската нация или части от нея е постъпвано неведнъж и продължават да се отнасят по този начин, но няма случай българите да са се държали така към друг народ или нация – б. Ц. Ж.) Г. Бакалов завършва с третото си определение: “Демократическият (национализъм) признава равноправието на нациите”.
Ще приключим с това, което е казано в “Съвременна българска енциклопедия”, отпечатана през 1994 г. от великотърновското издателство “ЕЛПИС”: “Национализъм – човешко чувство, определящо съзнателно, активно и съпричастно отношение на личността към националните ценности, идеали и исторически стремежи, изграждащи съдържанието на националното съзнание; способност да се обосновават и защитават тези ценности, идеали и исторически стремежи. Национализмът е антипод на националния нихилизъм и космополитизма, реакция срещу ортодоксалния, прекомерния интернационализъм. Съществено се различава и няма нищо общо с ШОВИНИЗМА (вж.). Изразява непокорството и непримиримостта на духа срещу обезличаването и опасността от загуба на културна идентичност. Национализмът е устойчива система от идеи, осъзнати и рационално осмислени от личността или от определена група от хора, обединени от съзнанието за еднотипна национална принадлежност. Отстоява принципите на национална идентичност, национално единство, национален суверенитет, развива съзнанието за свободата и независимостта на Отечеството”.
От всичко туй ли ни призоваваше да се откажем нашият политик, изричайки думите “Сбогом на национализма”? Това ли ненавиждаха нашите червени кхмери и преследваха с лагери и затвори, с бесилки и куршуми привържениците на този паисиевски и възрожденски идеал!?...