в-к Лечител
в-к Лечител
 

ПРИЧИНА - СЛЕДСТВИЕ

Брой: 36, 4 септември 2014 - ЕБОЛА
Мартин РАЛЧЕВСКИ

Абрахам Линкълн казва, че никой не може да избяга от утрешната отговорност, ако я подмине в днешния ден. Тези думи могат да се перефразират и иначе: че чистата съвест е най-меката възглавница. Мене обаче съвестта ме изобличава. И то често. Изобличава ме в малодушие. Понякога си мисля, че с мен ще стане онова, което се случва с един от героите на Чехов, който накрая умира от притеснение, защото не може да промени стореното. Но това май е малко пресилено. Защото при мен проблемът е друг – аз страдам, защото не мога да променя нестореното. Това е парадокс. Защото, щом нещо не е сторено, то може да се извърши по-късно, нали така? Да, но това важи само ако човек има смелост и воля. Обаче ако е страхлив и малодушен... той такъв няма шанс да извърши добро.
Един от поводите да се върна в България това лято беше и новата ми книга. Шеста подред. Как звучи само. Добре, че не си повярвах, че съм станал голяма работа. Срещнах обич, разбиране, желание за общуване с мен. Ушите ми бяха галени от топли и искрени думи. Обграден бях от добри и честни хора. Бях щастлив. Много щастлив. Усещах, че чувствата на хората са искрени. Казваха ми, че четат книгите ми, че ме ценят, харесват и дори обичат. Ах, как ласкаят подобни думи... Как утвърждават егото... Как вредят на душата...
Но скоро еуфорията свърши.
Някои казват, че човек вижда около себе си онова, което носи в душата си, тоест ако е песимист, навсякъде вижда грозното и лошото. Ако е оптимист пък, било точно обратното – дори и да е ограден от лошотия, пак откривал доброто. На мен ми се струва, че аз се движа някъде по средата. И така. Когато еуфорията премина, започнаха срещите, интервютата, пътуванията и впечатленията. Въпреки че го очаквах, все пак останах изненадан, заради неверието, с което се сблъсках. Роднини, приятели, хора на изкуството, журналисти... като че всички бяха забравили, че някога сме били християнски народ. А и все още сме. Питаха ме толкова много неща. Интересни и безинтересни, общи и лични... Но станеше ли дума за Христос, отнякъде сякаш падаше невидима пелена. Пелената на срама. Срамуваха се да кажат, че вярват. Аз пък се притеснявах да защитя вярата си.
И точно както се свенях, като виновно дете, направило беля, някой (не помня кой и къде) ми зададе един въпрос, който ме стресна. Бях попитан дали мисля, че има връзка между природните катаклизми и нещастията, които сполетяха България, и нашите постъпки. Порои, градушки, наводнения, а успоредно с тях и немотия, страдания, отчужденост, враждебност... Помня, че отговорих положително. Но го сторих половинчато, неуверено. Дори се засрамих, защото си помислих, че онези, които ме гледаха, ще ме вземат за наивник. Колко низко. Не ме беше срам от това, че Бог щеше да ме вземе за страхливец, а от мнението на хората.
Съвестта обаче не може лесно да се успокои. Затова сега ще напиша за онези мои чувства. Не че си мисля, че това ще разреши проблемите, но поне ми се иска да вярвам, че може и да се случи. Може някой да се замисли. Някой да се спре и да не извърши нещо лошо. Или пък, дай Боже, някой да се опита да поправи вече извършеното лошо. Ако пък нищо не се случи, поне ще помечтая.
Случайно се озовах в един краен софийски квартал. Нарочно няма да кажа името му, за да не се разпознаят хората, за които ще разкажа. Нямах намерение да спирам, но нещата така се развиха, че останах близо час. Бях с децата си.
Магазинчето е порутено. Неугледно. Бедно. Свечерява се. Зад щанда излиза отруден човек. На възраст около петдесет, а може би – шестдесет. Всъщност е от ония хора, които нямат възраст. Прошарен, отруден, съсипан от живота, но вежлив. Пита дали искаме да си купим чушки? „Какви ти чушки? – мисля си аз. – Не ми трябват никакви чушки, аз след малко отивам на ресторант.“ Но очите на този човек са тъжни. Много тъжни. Мъката му сякаш излиза като невидими ефирни ръце от тях и те хваща за гърлото. Надяваше се да продаде нещо. Но какво? Нямах нужда от нищо в този момент. И все пак пратих децата да си изберат нещо, а аз останах встрани, подпрян на един парапет. Не исках дори да се доближа до щанда, може би изпитвах някаква скрита вина. „Шоколад! – викаха в един глас те. – Тате, тука има течен шоколад! Може ли да ни купиш течен шоколад?“ „Може – отвърнах, – колко струва?“ Отговорът ме стресна: „35 стотинки“! До този момент се бях движил и хранил все по центъра на София и тази цена ми се стори като шега. Минута по-късно децата се върнаха при мен с чашки в ръце. „Дадох им и бъркалки – похвали се човекът зад щанда и излезе и тръгна към мен, – много са ви възпитани, а и кротки...“ – продължи той и се облегна също на парапета. Те държаха чашките и бъркаха шоколада, за да се разтвори, защото всъщност бе на прах, но какво значение имаше това. Историята на този човек беше следната: дошъл от някакво село, близо до Видин. Първо той, а после и жена му с децата. Нямал куража да тръгне немил-недраг за Западна Европа. Предпочел София. Продали си имота в селото. С парите купили няколко стелажа, два хладилника и малко покъщнина. Представяте ли си само – къщата им се превърнала в два хладилника, няколко стелажа, легла, маса, гардероб. Едвам успели да заредят хладилниците и щанда. Магазинчето било под наем. Апартаментът, в който се настанили - също. Всички надежди били отправени в „по-богатите“ клиенти от София. Такива обаче, в истинския смисъл на думата, така и не се появили. Стоката не се продавала. Човекът беше отчаян. „Ако фалираме... а натам вървят нещата – сподели той, – няма да го преживея... нямаме вече нищо... всичко е тук, на този щанд... Шоколадът обаче си го бива, нали? Дадох им и бъркалки. Благодаря ти, че купи нещичко от мен...“ Така говореше този преждевременно състарен и угнетен мъж. Бедният човек ми благодареше, че съм купил шоколад за... 70 стотинки. Думите му пареха. Стоях безмълвен. Не намирах думи да го утеша. А уж пиша книги. Обичам да говоря... Никакви думи не намирах. „Хубав ли е шоколадът?“, попита той децата, а сърцето ми се сви. Погледнах зеленчуците му. Вече беше тъмно, а те бяха неосветени, повехнали, разхвърляни. Явно бе, че човекът не беше роден за търговец. Може би скоро наистина щеше да фалира. А после?
И така, като някакво безчувствено животно, си тръгнах оттам. И познайте къде отидох? Както споменах, отидох в един ресторант в центъра. На среща с приятели. Да хапнем и пийнем. По думите на приятелите ми, уж беше обикновено ресторантче. Обикновено, но с високи цени и пълно с посетители. Поръчах. Бях гладен и започнах да се храня. Но някак ми горчеше храната. Всеки залък ми присядаше. Знаех, че с цената на един залък в този ресторант онзи беден човек от видинското село можеше да сложи сигурно вечеря за цялото си семейство. Неговите чушки, мисля, че струваха 80 стотинки, а салатата от чушки в ресторанта струваше приблизително 20 пъти повече. Неговият горещ шоколад струваше 35 стотинки, а безалкохолните напитки тук струваха 10 пъти повече... Няма да сравнявам повече. Хората се хранеха. Пиеха. И сякаш скимтяха някак дяволито, доволно. И аз бях един от тях. Седях сред оживлението и пълните маси, но пред очите ми беше единствено онзи човечец. И тогава се сетих отново за отправения по-рано към мен въпрос – има ли връзка между природните катаклизми и нещастията, които сполетяха страната, и нашите постъпки?
Продължавах да седя, подпрян на масата. Бодях нещо в чинията. Участвах в разговорите. Но сърцето и умът ми бяха далече. Изведнъж ми се прииска да захвърля всичко. Бях отвратен. Погнусен. Потресен от неправдата. От всички хрантутници около мен и най-вече от мен самия. Знаех, че човекът от видинското село не е единствен и че има хиляди, които са дори по-зле и от него. И тогава се сетих за отец Антоний (Джамбазов). Моят приятел и връстник, който стана монах и почина на Света гора на 25-годишна възраст. И който е най-новият български светец! Разбира се, рано е да бъде канонизиран, но според спомените на монасите от Зограф той е водил свят живот и още приживе е сияел. А после, след отварянето на гроба му, това се потвърди. Разбира се, в България вече петнадесет години все още няма човек, който да направи дори един любителски филм за него. За да разберат хората за този духовен великан. Излиза, че имаме много богослови, но малко християни. Но да не се отклонявам. Мисълта ми беше, че се сетих за него в онзи момент. Сетих се, не само защото го обичах и все още го обичам. А защото, когато той е отишъл някога на Света гора, е отишъл с празни ръце. Без храна и провизии. Носел е само няколко книги. Искал е да се засели в някоя пещера и само да се моли. А какво ще яде ли? Ако това се питате, си спомнете за Св. Иоан Рилски. Отговорът е: нищо. Отец Антоний е възнамерявал да се отдаде на себеотрицание и свят живот. Не е мислил за храна.
Представете си сега колко сбъркан трябва да си, според съвременните представи, за да стоиш в изискан ресторант сред приятели, пред пълна маса, и да мислиш за някакъв си бедняк от Видин и за монах-отшелник. Това наистина сигурно е диагноза. Мислех си... колко ли свободен се е чувствал отец Антоний? Колко ли щастлив е бил?... Но, разбира се, нямах никакъв кураж да се откажа от уредения си живот. Просто си мислех и фантазирах. И... задушавах съвестта си. Малодушникът в мен ме мачкаше. И в крайна сметка – победи.
Няколко дни след това поехме към Пловдив, Стара Загора и оттам, през прохода, към Еленския Балкан. По пътя, някъде след Стара Загора, гледам претоварена с боклуци циганска каруца. Конят е мършав и слаб, едва върви по баира. До него е вързано малко конче. Може би отроче. Циганинът удря клетите животни не с камшик, а с прът. Голям, груб и дебел прът. Всичко ми се обърна. Викам си: ей сега ще спра, ще сляза и ще го пребия. Но докато намалявах... размислих. Помислих си: ще спра и ще му обясня, че това е грях. Голям грях е да биеш изнемощяло вързано животно, което няма сили да дърпа претоварената каруца. Ще му обясня... Така си мислех, докато го подминавах. Страхливецът в мен победи за втори път.
По-късно настигнахме втора каруца. Към нея нямаше привързано малко конче и стопанинът й не държеше прът. Тя бе отбита встрани от пътя. В каруцата имаше дете, най-много да беше на дванадесет години. То опъваше юздите на клетия кон, за да стои на място, а после го удряше с камшика. Кончето инстинктивно се опитваше да тръгне напред, но детето, което беше циганче, рязко опъваше пак юздите и го спираше. И после пак. Жестока картина. Безсмислена и жестока. Явно циганчето чакаше някой да дойде от близката нива. И докато чакаше, се забавляваше. Недоумявах откъде в главата на това дете се раждаше подобна жестокост. Този път твърдо реших да спра. Намалих... Започнах да отбивам... Но преди да спра, ги видях. Бяха възрастни цигани, може би трима или четирима, едри, мръсни. Те вървяха към каруцата, носейки нещо на рамене. Идваха от нивата. Размислих. И отново страхливецът в мен победи.
След час и половина пристигнахме в Еленския Балкан. По точно в „Ханче Боаза“. Там трябваше да нощуваме две нощи, но така се случи, че останахме само една.
Това е много красиво място, живописно. Разположено е високо в планината и имаш чувството, че се намираш в друг, приказен, свят. Стаите са големи. Има много зеленина. Поддържани тревни площи. Просторен ресторант. Открит голям басейн. И зоокът. Настанихме се около обяд. Аз бях от най-нетърпеливите и побързах да се окъпя в басейна. После посетихме и зоокъта, който беше разположен в близост до басейна, но имаше ниска ограда, която го отделяше. Направи ми впечатление, че клетките бяха твърде тесни, но не задържах вниманието си на тях. Имаше сърна, елен, паун, козлета, зайци и други животинки. Синът ми забеляза, че рогата на елена са като че ли счупени и по тях има кръв. Учудих се. Обясних му, че животното се блъска в мрежата, защото иска да излезе. Тъкмо го изрекох и отново забелязах колко тесни бяха клетките.
Започна да се свечерява. Бях останал сам край басейна и жадно четях една книга – нещо, за което все нямам достатъчно време. Постепенно козлетета започнаха да блеят. Сърната да скимти, а еленът да се блъска в мрежата още по-силно. Отраснал съм в София и нищо не разбирам от животни, но инстинктивно чувствах, че са гладни. Казах си, че скоро ще дойде някой да ги нахрани. Но, за мое разочарование, никой не се появи. По едно време гледам двама души, че идват точно откъм зоокъта. Казах им, че май животните са гладни, защото вдигат шум. Те ми отвърнаха, че били музиканти и това не било тяхна работа. Скоро щели да свирят в ресторанта. Можело да ги слушам, ако искам. Реших да попитам някой друг. Намерих една жена, която оправяше покривките по масите. Тя ми отговори, че си имало специален човек, едно младо момче, което се грижело за тях. „Но те са гладни – възразих, – не ги ли чувате как жално блеят и скимтят?“ „То, момчето, си знае работата“, отвърна тя и ми обърна гръб.
Когато стана тъмно, реших да проверя на място какво е положението. Музикантите свиреха силно и фалшиво и малкото посетители на ханчето се бяха събрали около тях. Пристъпих в тъмното към зоокъта. Бях малко гузен, че поставях под съмнение думите на момичето, но исках сам да се уверя. За мое съжаление обаче страховете ми са оказаха верни. В клетките им нямаше никаква храна.
На другата сутрин зачаках търпеливо да се появи момчето, което трябваше да ги нахрани. Бяха ми казали, че ще дойде до обяд и аз се озъртах да го видя. И момчето се появи. Беше наистина обедно време. Последвах го тихо от разстояние. То влезе в една стаичка, до клетката на сърната, и малко след това започна силно да ругае. Заслушах се. „Писна ми от тия тъпаци – викаше то, – няма зоб. Ей, големи мизерници са тия хора! Сега с какво да ги нахраня?...“ След като чух това, го доближих и го попитах какво не е наред. А момчето, сякаш само това бе чакало. Започна като картечница да се оплаква: „Изобщо не им пука на чорбаджиите за животинките. Ей на, затворили са ги тука, не ги хранят и не дават пари за храна. Колко пъти им казвам, че това са животинки. Имат нужда от грижи. Ама не чуват. Зайците умират от глад! Сърната линее! Виж, ребрата й се броят. С козите не е чак толкова трагично положението, но и те много се мъчат. Но сърните не издържат дълго на глад. Миналия месец умря цяло семейство сърни. Сърцето ме болеше. Колко пъти ги предупреждавах... Виках им, че е нужна храна, но... все едно говорех на тая стена тука. Идва ми да се махна, ама къде да ида. Те ми викат: какво като умирали гадините, ще хванем други, гората е голяма...“
За пореден път душата ми се преобърна. Казах на момчето, че няма да оставя тази работа така. И отидох да търся обяснение. Попаднах на жената, която ни беше настанила. Тя искрено се учуди, че проявявам интерес и грижа за животните. „О, всичко е наред, не се притеснявайте. Хранят ги, хранят ги...“, опита се да ме излъже тя.
Искаше ми се да сторя нещо веднага. Понеже обаче нищо не разбирам от гледане на животни, не знаех с какво точно да ги нахраня. А всичко в градината беше подредено под конец. Нямаше откъде да откъсна едно листенце. Храстите бяха подрязани и оформени. Тревата – ниско окосена. Отидох до оградата. Над нея стърчаха на едно място клони от някакво дърво. Май беше орех. Откъснах колкото можах листа и отидох до клетките. Животните ядоха от ръцете ми настървено.
По разбираеми причини не пожелахме да останем по-дълго на това място. Преди тръгване реших да пробвам и да дам хляб на животните. Имах две останали филийки и им ги разделих. Мислех, че сърните и елените не ядат хляб. Но ядоха. „Имат пари за жива музика, а нямат пари да нахранят животинките“, така ми беше казало момчето на раздяла. Огледах се отново. Наистина мястото беше прекрасно. Тихо и закътано, в сърцето на планината, с басейн, с живописна природа... И тогава отново се сетих за онзи въпрос. За причините и следствията от нашите постъпки.
И накрая, ако ме попитате, защо не отнесох със себе си от България радостта и любовта на хората, които бяха около мен, а запомних болката и мъката на страдащите хора и животни, няма да знам какво да ви отговоря.
Мисля си, че съм оптимист. Или поне такъв искам да бъда. Но, когато виждам страдание около мен, колкото и да се взирам и да търся добро наоколо, не го откривам. И тогава предпочитам да споделям видяното и да се моля да стане някое чудо. Дай Боже, да се намерят добри хора, които някак да помогнат.
И тогава сякаш намерих отговора. Това е тя! Това е причинно-следствената връзка! Страдаме заради нашите постъпки. Преяждаме, докато другите гладуват. Малтретираме хора и животни без причина. Озлобяваме се. Мразим. Наказваме... А после се чудим защо ни спохождат лични драми. Нещастия. Природните катаклизми.
Нека не забравяме, че всяко наше действие се помни. И особено нашите неправди и жестокости. Те се записват трайно – там Горе. Защото нашите лоши постъпки пораждат болка не само тук, но и Горе. А следствието от тази Небесна болка, която идва от Горе, е плашещо. Казва се наказание.
И все пак добре знам, че всички видове обобщения са опасни. Затова моля да ме извините, ако съм засегнал някого с написаното. Всичко е строго индивидуално. И въпреки че светът лежи в злото, което е факт, ние не бива да се отчайваме, а да се борим срещу това зло и да вярваме, че има надежда доброто да победи. Между впрочем така е и според Библията – злото ще властва до последно, но накрая доброто ще победи.
Това, горното, го казвам на тези, чиито сърца трепват при всяка неправда. А на останалите, онези, които си мислят, че няма Бог и че всичко им е позволено, бих припомнил един диалог между героите на Александър Дюма: Абат Фариа и Дантес.
Фариа: – Чуй и последния урок. Не извършвай престъплението, за което сега излежаваш наказание. Защото Господ е казал: отмъщението е мое.
Дантес: – Аз не вярвам в Бог.
Фариа
: – Няма значение. Той вярва в теб.


Брой: 36, 4 септември 2014
 
 
Продукти
 
МАКА органик (Organic Maca)
 
АУРИКУЛАРИЯ
 
Хормонален баланс за жени
 
Lechitel.BG :::
 
pycnogenol
Lechitel.BG :::
 
Taloni-otstupki
 
e-shop
 
baner pesheva
 
Dobipress abonament
 
www.lechitel.bg
 
Избери цвят 
© 2007 Лечител ООД